Когато най-сетне го пусна, лицето на типа беше като маска за Хелоуин, подуто и разкривено, мустакът — накривен на една страна, като счупени очила.
Трез отново погледна към дивана.
— Аха. Ясно — потвърди другият тип. — Имаш го. Никой да не припарва до нея.
23
Когато крадеш, за да оцелееш, рано или късно, посягаш на нещо, което принадлежи на неправилния човек. Кор допусна тази грешка в двайсет и шестата си година, в една горичка на сто и шейсет левги от колибата, от която си бяха тръгнали както бавачката му, така и той след известни перипетии.
Беше пръстът на съдбата, щеше да си помисли по-късно.
Онова, което привлече първоначално вниманието му, докато вървеше сам в нощта, беше миризмата на говежда яхния. Всъщност толкова отдавна търсеше прехраната си, като се спотайваше в сенките със завидно умение и постоянство, че сам бе започнал да се мисли за сянка. Така беше най-добре. Откриеха ли го чужди погледи, нещата никога не свършваха добре.
В действителност преди преобразяването си се беше надявал, че дефектът му ще изчезне магически. Че незнайно как промяната щеше да оправи заешката му устна, сякаш с това тя да приключи окончателно оформянето на тялото му. Уви, не. Устата му си остана такава, каквато беше — разцепена. Съсипана.
Грозна.
Така че, да, най-разумно бе да се придържа в сенките и спотаен зад дебелия дънер на един дъб, той се взираше в светлината на далечен огън в гората, като източник на потенциално ядене или на запаси.
Около припукващите пламъци видя хора — мъже, — които пиянстваха на треперливата оранжева светлина. Имаше и коне, спънати доста надалече от там.
Огънят беше голям. Очевидно не ги беше грижа дали ще ги забележат, което издаваше, че са бойци и по всяка вероятност — въоръжени до уши. Освен това бяха от неговата раса. Усещаше миризмата им сред тази на дим, конска плът, медовина и жени.
Докато планираше как да се приближи, беше благодарен за гъстите облаци, които скриваха луната и правеха сенките катранено черни. Стига да се придържаше извън обсега на светлината, беше, сякаш носи наметка, правеща го невидим.
Когато се приближи, пламъците му напомниха за колибата, където беше живял през първите си години. След като бавачката му го беше изоставила, си беше тръгнал от там и бе открил сиропиталището, за което му беше споменал онзи лакей. Не бе успял обаче да остане надалече задълго, мисълта за възможното завръщане на баща му го караше отново и отново да търси онова място. През годините редовно си тръгваше оттам, обикновено през зимните месеци, когато вълците изгладняваха, ала винаги се връщаше.
Баща му обаче никога не се появи.
А после бе дошло време за преобразяването му. В селото имаше курва, която редовно задоволяваше нуждите на мъжете от неговата раса, ала заради грозотата си той беше принуден да й предложи колибата и всичко в нея в замяна на вената й.
Когато на следващата вечер си тръгна от мястото с омразните малинаци и настъпващата към къщата гора, беше хвърлил последен поглед през рамо. Гледачката му никога не се беше върнала, за да го нагледа, но той и не бе очаквал да я види отново. И беше крайно време да престане да се залъгва, че баща му някога ще го потърси.
Отстъпвайки единствения си подслон другиму, Кор наистина бе станал бездомен.
Взел бе само едно със себе си: нашийника, който бе носил около врата си, докато не бе използвал секира, за да се освободи. Беше се мъчил със здравата кожа в продължение на часове, тъй като ръцете му на претранс не бяха достатъчно силни. Ала гледачката му не беше оставила почти никаква храна и вода, така че нямаше друг избор.
За щастие, да ловува и убива бяха умения, които му се удаваха естествено.
Както и да краде.
В началото ненавиждаше кражбата. Никога обаче не вземаше повече, отколкото му беше нужно, независимо дали беше храна, дрехи или подслон. Беше невероятно колко много от моралните си устои си готов да пожертваш, когато става въпрос за оцеляването ти. Невероятно беше също така как успяваш да измислиш методи да се криеш от слънцето в гората и да избягваш дивите животни, и да откриваш начини да плащаш за вените на курви.
Горите на Древната страна се превърнаха в негово убежище, негов дом и той си живееше там, странейки от всички. Което означаваше, че избягваше лесърите, които дебнеха между боровете и в пещерите, както и вампирите, които ги преследваха и убиваха. Държеше се настрани и от военния лагер.