— Трябва да вървя.
Лейла наведе глава и когато го стори, кичурите в косата й уловиха светлината от лампата над тях.
— Знам. Но… преди да го сториш.
В ума си Кор чу гласа й да казва: Люби ме.
— Моля те, изяж това — прошепна тя.
24
Когато се прибра в имението на Братството, Вишъс беше в отвратително настроение и по-голямата част от него искаше да отиде в Дупката и да отвори бутилка „Грей Гуус“. Или шест. Може би дванайсет.
Ала когато прие физическите си очертания в двора, брулен от студения вятър край фонтана, който бе източен и покрит за през зимата, знаеше, че колкото и да му се искаше да избяга от ситуацията, в която доброволно се беше поставил, не можеше да обърне гръб на кашата, която беше забъркал.
Прекоси двора и докато изкачваше каменните стъпала, отвеждащи до входа на имението, вдигна поглед към гаргойлите, украсяващи ръба на покрива. Какво не би дал да беше едно от тези неодушевени копелета, без нищо, което да го тревожи, освен това да си седи там горе и от време на време да го насира някой гълъб.
Всъщност вероятно би било отвратително.
Все тая.
Отвори вратата, пристъпи във вестибюла и завря физиономията си пред охранителната камера. Когато Фриц отвори, посрещайки го по обичайния си жизнерадостен начин, трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не се сопне на горкия доген.
Нагоре по голямото стълбище. Три стъпала наведнъж.
И ето че стоеше пред затворената двукрила врата на кабинета на Рот. От другата страна долитаха гласове, всъщност очевидно се водеше доста оживен разговор, обаче, ще прощавате, онова, което той имаше да докладва, беше по-важно от почти всичко, освен може би Армагедон.
Почука силно и не изчака отговор.
Рот обърна рязко глава иззад старинното бюро, което баща му беше използвал, и макар незрящите му очи да не се виждаха зад стъклата на тъмните очила, Ви буквално усети яростния им поглед.
— Май имаш нужда да ти натикам някой наръчник по етикеция в гърлото, а? — сопна се кралят. — Тук не се влиза без покана, задник такъв.
Сакстън, кралският адвокат и специалист по Древните закони, погледна към него от мястото си до краля. Пред двамата имаше цял куп документи. Както и няколко древни текста. Сакс не каза нищо, но като се имаше предвид, че обичайно съвършено оформената му коса сега стърчеше във всички посоки, не беше трудно да се досети, че двамата сигурно се мъчеха да изгладят проблемите покрай родителските права на Куин и Лейла.
И, да, кралицата също беше тук, седнала на един от префърцунените френски дивани, със скръстени на гърдите ръце и дълбока бръчка на челото.
— Трябва да поговорим за минутка — заяви Ви на Рот с нисък глас.
— Значи, ще се върнеш, когато ти кажа.
— Не може да чака.
Рот се облегна в масивния, покрит с дърворезба трон, на който бяха седели баща му и неговият баща преди това.
— Искаш ли да ме светнеш за темата?
— Не мога. Съжалявам.
В елегантната бледосиня стая се възцари тишина, а после Рот се прокашля и погледна към своята шелан.
— Лийлан, ще ни извиниш ли за минутка?
Бет се изправи на крака.
— Не мисля, че има какво повече да обсъждаме. Двамата ще получат равни родителски права, а децата отиват при Лейла още тази вечер по залез-слънце. Толкова се радвам, когато с теб сме на едно мнение. Наистина намалява напрежението.
С тези думи тя излезе от кабинета, вирнала глава и изпънала рамене, докато на бюрото кралят улови главата си в ръце, сякаш се пръскаше от болка.
— Не е, че не съм съгласен с нея — измърмори, след като вратата се затвори с трясък. — Просто не искам пак да се гърми в проклетата ми къща.
Последната дума изрече особено силно.
После обаче свали ръце и погледна към Ви.
— Адвокатът ми може ли да остане?
— Не, не може.
— Страхотно. Още нещо, което да очаквам.
Сакстън се зае да си събере нещата, но кралят го спря.
— Недей. Ще се върнеш веднага. Изчакай отвън.
— Разбира се, господарю.
Сакстън се поклони, въпреки че кралят не можеше да го види, но такъв си беше той — винаги изискан, винаги благовъзпитан. Докато минаваше покрай Ви, въпреки че прекъсването беше неприятно, отново се поклони.
Достоен мъж. Вероятно все още беше влюбен в Блей, но какво да се прави.
И като стана дума, мислите на Ви се върнаха към разговора му с Лейла в ранчото, а после всички онези щастливи спомени от собствения му живот, които го бяха връхлетели в гората. Човече, адски му беше писнало от романтика, истинска любов и всякакви такива глупости.