— Е? — попита Рот.
Ви изчака, докато двукрилата врата се затвори.
— Знам къде е Кор.
Лейла остана да седи в мекото кресло през цялото време, докато Кор не изяде всичката супа, всички солени бисквити и всички замразени пици с пеперони, които беше пъхнала във фурната, преди да свали първата порция храна в мазето. Той не говореше и във възцарилото се мълчание тя установи, че се взира в него с унес, за който почти й идваше да се извини.
Прескъпа Скрайб Върджин, беше толкова отслабнал и въпреки че умираше от глад, си служеше с приборите с възпитана акуратност — дори пицата изяде с нож и вилица. Освен това редовно бършеше устни със салфетката си, дъвчеше със затворена уста и се хранеше чисто, макар да поглъщаше калориите със забележителна скорост.
Когато най-сетне приключи, тя каза:
— Има сладолед с вкус на ментови шоколадови бисквити. Два литра. На горния етаж, нали се сещаш, в хладилника.
Сякаш биха го държали на етажерката за книги!
Поклати глава, сгъна салфетката и се облегна назад. Стомахът му беше видимо издут и той изпусна дъха си, сякаш имаше нужда да направи място за всичко в тялото си, а въздухът не беше толкова наложителен, колкото пицата.
— Благодаря ти — каза тихо.
Когато очите им се срещнаха, Лейла съвсем ясно си даде сметка, че са сами, и за миг си позволи фантазията, че това е тяхната къща, малките й са на горния етаж и те се канят да се насладят на малко време за себе си.
— Трябва да вървя. — С тези думи той се изправи и вдигна подноса. — Аз… трябва да си отида.
Лейла също се изправи и обви ръце около тялото си.
— Добре.
Възнамеряваше да го последва по стълбите. А после? Е, може би щяха да споделят дълга прегръдка, а след това — едно довиждане, което почти щеше да я убие…
Кор върна подноса на мястото му.
Когато заобиколи масата, за да отиде при нея, и разтвори ръце, тя се хвърли в тях. Притисна се до тялото му и се вкопчи в него с всички сили. Ужасно бе да почувства костите му, тъй като яките му мускули се бяха стопили, но когато обърна глава и допря ухо до гърдите му, ударите на сърцето му бяха силни, равномерни. Мощни.
Ръцете му, така големи, така нежни, я милваха по гърба.
— Така е по-безопасно за теб — промълви в косата й.
Лейла се отдръпна и вдигна поглед към него.
— Целуни ме. Веднъж, преди да си отидеш.
Кор затвори очи, сякаш изпитваше болка. После обаче взе лицето й в шепите си и наведе устни към нейните… почти.
Спря на милиметри и прошепна на Древния език:
— Сърцето ми е завинаги твое. Където и да отида, то ще бъде с теб, през мрака и в светлината, когато съм буден и когато спя. Винаги… с теб.
Целувката, когато дойде, беше като тихо сипещ се сняг, безмълвна и мека, ала топла, така топла. Тя се притисна към него и ръцете му се обвиха около кръста й, хълбоците му се опряха в нейните. Възбудата му беше незабавна — усещаше коравата му ерекция до корема си, толкова отдавна го желаеше, че очите й се наляха със сълзи.
Фантазии. Толкова много фантазии, ситуации, родени от ума й, в които той най-сетне идваше при нея, събличаше я, вземаше я под себе си и проникваше дълбоко в нея. Имала бе безброй фантазии, в които правеха любов, всяка — по-невъзможна от предишната: в земите на имението, в бани, на задната седалка на кола, под дървото на поляната им.
Сексуалният й живот беше несъществуващ в истинския свят. Във въображението й обаче той процъфтяваше. Ала нищо от това нямаше да се случи.
Кор прекъсна контакта, макар Лейла да усещаше, че се бори с инстинкта си да я маркира. Да, от него струеше тъмен мирис на подправки и изпълваше ноздрите й, възбуждайки я така, както и усещането от тялото, от ръцете, от устата му.
— Не мога да те имам — каза той дрезгаво. — И така вече ти навредих толкова много.
— Това може да е единствената ни възможност — чу се да го умолява тя. — Знам… знам, че няма да се върнеш при мен.
Той изглеждаше ужасно тъжен, когато поклати глава.
— Не ни е писано да бъдем заедно.
— Кой го казва?
Тласкана от отчаян порив, Лейла сложи ръка на тила му и го притегни към устата си, влагайки цялото си същество в целувката. Езикът й проникна в него така, че той ахна, тялото й се изви, за да се прилепи към неговото, бедрата й се разтвориха, така че да го допусне още по-близо до сърцевината си.
— Лейла — простена той. — Прескъпи Съдби… това не е редно…
Беше напълно прав, разбира се. Това изобщо не беше редно, ако използваха мерилото на останалия свят. Ала тук и сега, в празната къща, то беше…
Изведнъж той я отдръпна от себе си и тъкмо когато Лейла се канеше да възрази, до ушите й достигна звукът на стъпки от горния етаж. Два чифта. И двата — ужасно тежки.