— Да не си се изгубил?
— Не, благодаря ви.
Троу се обърна към вратата и натисна бравата. Беше заключено.
Тримата мъже дойдоха по-близо и господи, не бяха ли чували за афтършейв? Одеколон? Всъщност дори шампоанът вероятно беше нещо напълно непознато за тези тримата.
Троу се отдръпна леко от предното стъпало, за да погледне прозорците над себе си. Бяха тъмни.
Трябваше да се обади, за да си запише час, реши. Като за фризьор. Или лекар…
— Искаш да научиш бъдещето си?
Думите бяха изречени досами ухото му и когато се обърна, Троу откри, че тримата се бяха приближили, образувайки полукръг около него.
— Затова ли си тук? — Онзи със златния зъб се усмихна отново. — Да не си суеверен или нещо такова?
Очите на Троу пробягаха по тях. Онзи с цигарата я беше угасил, макар да беше изпушена едва наполовина. Онзи, който имаше нужда от рентген на белите дробове, вече не кашляше. А този с каратите в устата беше пъхнал ръка в коженото си яке. Троу отново извъртя очи.
— Вървете си по пътя, господа. Не съм хапка за вашата уста.
Водачът им, единственият, който говореше досега, отметна глава назад и се разсмя.
— Хапка за нашата уста? Ти да не си англичанин или нещо такова? Хей, този е англичанин. Познаваш ли Хю Грант? Или онзи тип, който се прави на американец в „Доктор Хаус“? Как му беше името… задник такъв?
При думата задник, типът извади съвсем нелош сгъваем нож.
— Дай ми парите си. Или ще те накълцам.
Троу просто не можеше да повярва какво му се случва. Любимите му велурени обувки бяха съсипани, принуден бе да се разправя с човеци и стоеше пред място, по-подходящо за свърталище на наркомани, отколкото за какъвто и да било законен бизнес.
О, да, за последен път приемаше съвет от някакво сладурче от глимерата, което освен това беше пияно по онова време. Без пиянската препоръка на този медиум от страна на онази жена, сега щеше да се намира в съвсем различна част от града и да посръбва шери.
— Господа, ще го кажа само още веднъж. Не съм хапка за вашата уста. Вървете си по пътя.
Ножът беше заврян в лицето му, толкова близо, че носът му едва не окъся.
— Дай ми шибаните си пари и шибаните…
Човеци!
Вампирските зъби на Троу се издължиха, пръстите му се извиха като хищни нокти и той изрева насреща им, сякаш възнамеряваше да изтръгне гръкляните им.
Отстъплението им беше доста приятна гледка и го развесели мъничко. Един поглед в лицето на сигурната смърт беше достатъчен на тримата тъпанари, за да решат, че съмнителните им социални умения бяха необходими някъде другаде. Всъщност едва ли биха могли да се оттеглят по-компетентно и напълно, ако се бяха упражнявали — миг по-късно вече бяха изчезнали зад ъгъла, откъдето бяха дошли.
Троу отново се обърна към вратата и се намръщи. Беше открехната едва-едва, сякаш някой беше слязъл и беше вдигнал резето. Отвори я и изобщо не се изненада, когато видя над главата си черна лампа, а пред себе си — стълбище, боядисано в лилаво.
— Ехо?
До ушите му достигна шумът от отдалечаващи се стъпки, прекосяващи площадката над него.
— Ехо? — викна повторно, а после измърмори: — Действително ли е необходима подобна театрална загадъчност?
Прекрачи прага и изтръска снега от мокасините си върху черната изтривалка. След това пое след онзи пред себе си, който и да беше той, вземайки ниските стъпала по две наведнъж.
— Иииииии, отново лилаво — измърмори под носа си, когато стигна до площадката и се приближи до единствената врата на втория етаж.
Поне знаеше, че беше достигнал целта си — върху вратата бяха изрисувани длани, черните очертания на пръстите и линиите на живота бяха нахвърляни небрежно, очевидно не бяха дело на художник.
О, Съдби, това беше нелепо. Откъде онази пияна жена щеше да знае как някой би могъл да се свърже с Омега? През човешки портал на всичкото отгоре.
И все пак още докато се колебаеше, знаеше, че ще последва тази несъмнено задънена улица до края. Проблемът му, естествено, беше, че се домогваше до властта и не намираше леснопостижим начин да се добере до нея. Не искаше да приеме, че глимерата действително бе изгубена кауза, както изглеждаше. Та ако те не бяха в състояние да му осигурят онова, от което се нуждаеше, за да заеме ролята на Рот, къде другаде би могъл да събере муниции, войски и всичко останало, от което се нуждаеше?
От човеците нямаше особена полза. А той все така смяташе, че беше за предпочитане другият инвазивен вид да не знае за съществуването на вампирите. Вече бяха подчинили всичко друго на своите нужди и прищевки, дори планетата, от която зависеше животът им. Не, те бяха кошер, който бе най-добре да не разбунва.