Така че какво му оставаше? За Братството не можеше да става и дума. Шайката копелета вече също не беше опция. Което означаваше, че има само един възможен път.
Омега. Върховното зло. Ужасяващият противовес на Скрайб Върджин.
Вратата се отвори със скърцане, дошло сякаш от някоя обитавана от призраци къща.
Троу се прокашля и си помисли, че няма какво да губи. Е, освен цената на съсипаните си мокасини „Ферагамо“, които струваха около хиляда и петстотин долара.
— Ехо? — повика и когато не получи отговор, се наведе напред. — Ехо? Приемате ли… — Коя беше правилната дума? Клиенти? Умопобъркани? Наивни загубеняци? — Дали бихме могли да поприказваме за малко?
Понечи да сложи ръка върху вратата и начаса се намръщи и я отдръпна, разтърсвайки я — през дланта му сякаш беше минал слаб ток.
— Ехо? — повтори, а после изруга и пристъпи в тъмната стая, потръпвайки от блъсналата го миризма.
Пачули. Господи, ненавиждаше пачули.
А, да — върху една масичка, отрупана с камъни, гореше ароматна пръчица. В ъглите бяха запалени свещи. Големи парчета плат с различни цветове и десени висяха от тавана.
И разбира се, тя си имаше малък трон с кръгла масичка пред него… и кристално кълбо.
Това беше прекалено.
— Всъщност мисля, че съм на грешното място. — Троу се извърна. — Ако ме извините…
Трясъкът, долетял от другия край на стаята, беше толкова силен, че отекна в ушите му и едва не му изкара акъла.
Обърна се и извика:
— Госпожо? Добре ли сте?
Когато не получи отговор, усети как го залива всепоглъщаща параноя. Огледа се наоколо с една мисъл в главата… Върви си. Сега. Махай се от това място.
Тук нещо не беше наред.
В същия миг вратата, през която беше влязъл, се затръшна и като че ли се заключи сама.
Троу се втурна към нея, улови дръжката и се опита да я завърти. Тя не помръдна, вратата също не поддаде. Задумка с юмрук, докато не го заболя…
А после замръзна и косъмчетата на врата му настръхнаха.
Погледна през рамо, приготвяйки се и сам не знаеше за какво. Ала нещо беше заедно с него в стаята… и то не беше от този свят.
27
В „сЕнКи“ застанал до ръба на дансинга, Трез уж гледаше множеството пред себе си, ала в действителност не виждаше нищо. Нито лилавите лазерни лъчи, нито облаците от пушек, струящи от машините. И определено не и човеците, наблъскани един до друг като лъжици, натъпкани в чекмеджето за прибори на миялна машина.
Решението да си тръгне от клуба, когато го осени, следваше модела на нощта: дойде отникъде и той беше безсилен срещу него.
Отправи се към бара, където откри Хекс със скръстени ръце, присвила очи срещу двама тъпанари, които настояваха за по още едно, макар че очевидно отдавна бяха преминали всякаква мярка… а по всяка вероятност бяха и друсани.
— Тъкмо навреме — измърмори тя над данданията на музиката. — Знам колко обичаш да ме гледаш как избърсвам пода с човеци.
— Всъщност трябва да вървя. Не съм сигурен дали ще се върна тази нощ, имаш ли нещо против?
— Естествено, че не. Откога ти повтарям да си вземеш почивка.
— Обади ми се, ако ти потрябвам.
— Имаш го.
Нетипично за него, Трез сложи ръка на рамото й и го стисна лекичко и ако жестът му я изненада, Хекс с нищо не го показа. Трез се обърна и…
Тя го улови за китката и го задържа.
— Искаш ли някой да дойде с теб?
— Моля?
Металносивите й очи обходиха лицето му и го накара да се почувства така, сякаш можеха да видят в душата му. Проклетите симпати. Те правеха интуицията нещо лошо, поне когато ставаше дума за това да отгатнат настроенията на другите.
— Като оголена жица си, Трез. Ела.
— Какво?
В следващия миг Хекс го беше уловила под ръка и го водеше към задната част на клуба, където приемаха доставки, а работещите момичета се преобличаха.
— Честна дума, добре съм.
Без да обръща внимание на протестите му, тя направо го избута през задната врата, след което извади телефона си и се залови да пише съобщение.
Трез разпери ръце, досетил се какво става.
— Недей да безпокоиш Ай Ем… Хекс, сериозно, не е нужно да…
Брат му се материализира до тях буквално секунда след като Хекс свали телефона си, облечен в дрехите и шапката си на главен готвач, стиснал кърпа за съдове в ръка.
— Окей, това е нелепо. — Трез се прокашля, така че гласът му да прозвучи по-убедително. — Напълно съм в състояние да отида там, където трябва да бъда.
— И къде е това? — поиска да узнае Ай Ем. — В един пансион в другия край на града? Може би на третия етаж? Кой беше номерът на апартамента… и не ми казвай, че не си преглеждал онази автобиография.