Мигрена. Глупава, шибана мигрена.
— Главоболие? — попита Ай Ем, когато покрай тях изтрещя един камион.
Не беше безопасно, помисли си Трез, докато студът нахлуваше във вътрешността на беемвето. Трябваше да вземат някоя отбивка…
Отговори на брат си, като повърна още веднъж, а после рухна обратно в седалката. Без особена причина сведе поглед към белия си панталон и забеляза, че го беше изцапал, когато бе припаднал и се бе свлякъл на земята.
Ето защо не беше добра идея да носиш бяло.
— С какво мога да помогна? — попита Ай Ем.
— С нищо. — Трез затвори вратата. — Хайде, да тръгваме. Ще се опитам да не повръщам, но може ли да намалим отоплението?
Не си спомняше почти нищо от пътуването до имението, прекалено погълнат да следи как аурата от искрици, събрани нагъсто в центъра на зрението му, разперва крила и отлита към периферията му. Следващото, за което си даде сметка, бе как Ай Ем му помага да слезе от колата и да изкачи стъпалата към главния вход на имението като някакъв инвалид. Когато се озоваха вътре, от фоайето с цветните му колони, проклетите кристални полилеи и всичката позлата отново му се доповръща.
— Мисля, че ще…
Фриц, догенът иконом, му подаде торбичка за повръщане в съвършено правилния момент. Пликче за повръщане. Яркозелено, болнично пликче за повръщане.
Докато се превиваше надве, поднасяйки го към устата си, Трез си помисли няколко неща: 1) кой, по дяволите, се разкарваше наоколо с пликчета за повръщане; 2) какво още носеше догенът в костюма си на иконом и 3) защо трябваше да е жлъчно зелено?
Ако ще произвеждаш нещо, в което хората да повръщат, защо трябва да бъде с цвета на грахова супа?
Весело жълто може би. Приятно, чистичко бяло.
Макар че, като се имаше предвид състоянието на панталона му…
Когато най-сетне се изправи, Трез почувства познатото усещане като от наковалня, затиснала половината му глава. Мислите му започваха да приемат странната разкривеност, която съпътстваше пристъпите на мигрената.
— Ще ми помогнеш ли да се кача? — измърмори, без да се обръща към никого специално.
Не се изненада, когато Ай Ем пое инициативата и го отведе в новата стая, в която се беше настанил, откакто Рейдж, Мери и Бити бяха заели един от апартаментите на третия етаж.
Прекоси я и се просна по гръб на леглото.
Както обикновено, това му донесе само моментно облекчение, кратък миг, в който стомахът му се успокои, а главата го отпусна… а после всичко се завърна стократно по-силно.
Поне Ай Ем знаеше точно от какво има нужда. Свали обувките му една по една, но остави чорапите, защото по време на мигрените кръвообращението в крайниците му се нарушаваше и те мръзнеха. След това беше ред на колана и панталона. Завивката беше увита плътно около него, но ризата и сакото му си останаха. За да ги свали, щеше да е нужно доста да го поразмести, което най-вероятно щеше да доведе до нов пристъп на повръщане.
А това бе последното, от което имаш нужда, когато главата ти се пръска.
След това спусна пердетата, въпреки че тази нощ нямаше луна. Постави кошчето за боклук до леглото. А после матракът хлътна, защото Ай Ем се настани до брат си.
Господи, толкова пъти го бяха правили.
— Обещай ми — каза Трез в мрака на затворените си клепачи, — че ще й дадеш работата. Няма да опитвам нищо с нея, кълна се. Всъщност не искам да я виждам никога вече.
Доста вероятно бе отново да направи някоя глупост…
Когато отново усети вкуса й върху езика си, простена, сякаш сърцето го болеше.
— Ще ми се да вземаше лекарства за това — изруга Ай Ем тихо. — Мразя да те гледам да страдаш така.
— Ще ми мине. Винаги минава. Наеми я, Ай Ем. А аз няма да я притеснявам. — Изчака някаква реакция от страна на брат си, отговор или възражение, но когато не получи нищо, отвори очи… и потръпна. Въпреки че единствената светлина в стаята идваше откъм едва-едва открехнатата врата към коридора, тя беше прекалено силна за свръхчувствителните му очи. — Знам, че не е Селена — измърмори. — Вярвай ми. Знам точно колко много не е моята жена.
По дяволите, последиците от онази целувка бяха причината да получи шибаната мигрена. Разкаянието му буквално беше взривило главата му, вината беше като апоплектичен удар.
Доктор Джейн би трябвало да напише статия за него в някое медицинско списание.
— Не я наказвай заради моята грешка.
Или поне това беше възнамерявал да каже. Не беше сигурен какво излезе от устата му.