— Има и косата на своята мамен. Виж само тези руси кичури.
Любовта им към малката беше ослепителна, грееше върху лицата им, сгряваше гласовете им, смекчаваше движенията им, така че всичко, което правеха, бе изпълнено с нежна грижа. Ала не това привлече вниманието на Лейла.
Погледът й беше прикован в широката длан на Куин, която се плъзгаше нагоре-надолу по гърба на Блей. Ласката бе несъзнателна и за двамата, предлагането и приемането й — едновременно нищо особено и единственото, което имаше значение. И докато ги гледаше от другия край на стаята, Лейла отново примига учестено.
Понякога да станеш свидетел на нежност и любов може да бъде също толкова трудно, колкото и да видиш насилие. Понякога, когато стоиш отстрани и наблюдаваш двама души в пълна хармония, е като да гледаш сцена от филм на ужасите, нещо, от което искаш да извърнеш очи, да забравиш, да пропъдиш от спомените си… особено когато се каниш да легнеш за сън и те очакват дълги часове самота в мрака.
Знанието, че тя никога няма да има тази специална обич с някого, беше…
Куин погледна към нея.
— Здравей.
Изправи се и се усмихна, ала Лейла не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Очите му я обхождаха преценяващо… или пък така й се струваше в параноята й.
До гуша й беше дошло от двойствения живот. Ала по жестока ирония, която като че ли беше любимият източник на забавления за съдбата, цената на това да облекчи съвестта си бе самият й живот. А как би могла да остави малките си?
— … добре? Лейла?
Куин се намръщи насреща й и тя се отърси от мислите и си заповяда да се усмихне.
— О, добре съм. — Предположи, че именно това я беше попитал. — Съвсем добре.
За да ги убеди в лъжата, тя се приближи до люлките. Рампейдж, или Рамп, както му казваха, се бореше с нуждата за сън и когато сестричката му изгука, той обърна глава натам и протегна ръчичка.
Интересно, дори в тази ранна възраст, като че ли си даваше сметка за положението си и искаше да я защити.
Беше му в кръвта. Куин принадлежеше към аристокрацията, резултат от поколения избирателни обвързвания, и въпреки че заради „дефекта“ на разноцветните си очи беше презрян от глимерата и собственото си семейство, достопочтената природа на потеклото му не можеше да бъде отречена. Нито пък ефектът от физическото му присъствие. Високо над два метра, мускулестото му тяло, поддържано във форма както в тренировките, така и във войната, бе оръжие също толкова смъртоносно, колкото пистолетите и камите, с които се хвърляше в бой. Първият член на Братството, приет заради заслуги, а не заради кръвта във вените му, той не беше разочаровал достойната традиция. Никога не бе разочаровал когото и да било.
Всъщност Куин беше красив мъж във всяко отношение, макар и по един суров начин: лицето му сякаш се състоеше само от изсечени черти, разноцветните му очи се взираха в света изпод тъмни вежди. Черната му коса беше подстригана късо, почти обръсната в долната част, в резултат на което вратът му изглеждаше особено дебел. С оловносивите пиърсинги в ушите и сълзата, татуирана под дясното му око от времето, когато беше аструкс нотрум на Джон Матю, той привличаше погледи, където и да отидеше.
Навярно защото всички — и човеци, и вампири, се тревожеха на какво е способен, когато се ядоса.
Блей, от друга страна, беше негова пълна противоположност. Излъчването му беше толкова приветливо и достъпно, колкото това на Куин сякаш казваше, че е най-добре да бъде избягван в тъмните улички късно нощем.
Блейлок, син на Рок, имаше червена коса и по-светла кожа, отколкото повечето членове на расата. Беше също толкова едър, ала първото впечатление, което правеше, бе за интелигентност и голямо сърце, не за физическа сила. Въпреки това никой не поставяше под съмнение колко го бива на бойното поле.
Лейла беше чувала историите, макар и никога от неговата уста, тъй като не беше от онези, които се хвалят, създават излишни драми или привличат вниманието към себе си.
Тя обичаше и двамата с цялото си сърце.
И чувството на дистанцираност от тях бе изцяло от нейна страна.
— Вижте само. — Куин кимна към малките. — Заспаха като къпани.
Той се усмихна, ала Лейла не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Очите му продължаваха да обхождат лицето й, опитващи се да открият какво крие. За да го затрудни, тя отстъпи назад.
— Добре спят, слава на Скрайб Върджин… ъ, слава на съдбите.
— Ще слезеш ли с нас за Последното хранене? — попита той нехайно.
Блей се изправи.
— Фриц каза, че ще ти приготви каквото поискаш.