— Какво? Просто казвам. — Той направи физиономия. — Изобщо не ме е грижа. Ама хич.
— Да се върнем на въпроса с посещенията — продължи Рот. — Предполагам, че най-голямото ти притеснение за това Лейла да ги отведе от тук, е безопасността им, а няма по-добро място, на което да отидат, защото не може да бъде тук.
Куин скръсти ръце на гърдите си, приковал очи в килима. След това закрачи напред-назад покрай мраморните статуи, изваяни от човеци, известни като римляни и древни гърци. Мъжките фигури бяха силни и заемаха най-различни пози, а празните им ръце стискаха копия, изгубени през вековете. Оръжията не бяха единственото, което липсваше: крайниците на няколко от тях свършваха до лакътя или коляното. Една от статуите нямаше глава.
Естествено, мисълта на Куин се насочи към онази жизненоважна част от него самия, която бе изгубил наскоро. Неговия Блей.
А сега и малките?
Когато Куин се обърна и бавно тръгна към тях, Ви угаси цигарата в подметката на тежката си обувка и прибра недопушения остатък в задния джоб на кожения си панталон. След това сложи скришом ръката без ръкавицата върху дръжката на пистолета в раменния му кобур.
Добър ход, помисли си Куин, защото той започваше да се ядосва. Всъщност само при мисълта онази Избраница да отведе неговите деца където и да било тилът му затуптяваше от изпепеляваща ярост.
А после гласът на Ви отекна в главата му.
Ще бъдеш досущ като баща си.
Докато думите кънтяха във вътрешността на черепа му, Куин имаше чувството, че е уловен като в капан между онова, което изпитваше, и необходимостта да се държи така, както би трябвало.
В крайна сметка натежа споменът за дупките от куршуми.
Погледна към Вишъс и каза дрезгаво:
— Не е нужно да вадиш оръжие.
— Отваряме нова страница? — провлачи Ви, без да сваля ръка. — И то толкова бързо? Значи, или си изтощен, или чакаш да ти се отвори по-добра възможност.
Приковал очи в затворената врата, зад която бяха малките му, Куин сякаш можеше да надзърне през дървото, да види нощната лампа с формата на луна и звезди, люлките с панделките и буквите Р и Л, красиво изписани над легълцата им.
— Нито едното, нито другото — чу се да казва след малко.
Макар действително да беше мъртвешки уморен.
— Значи, приемаш условията ми? — попита Рот.
— Не искам да се налага да виждам Лейла. — Куин поклати глава. — Никога повече. Приключихме, тя и аз. И искам лично да говоря с диретрикс Амалия. Искам да съм абсолютно сигурен, че ще могат да ходят и да се връщат от там без проблем. Освен това, ако Лейла се опита да ги задържи…
— Няма да го направи.
— Откъде знаеш? — попита Куин жлъчно.
— Тя ми каза колко е важно да ги виждаш.
— И ти й повярва?
Рот докосна носа си.
— Мислиш, че не бих разбрал, ако ме лъже? Я стига. Тя не е източникът на всичкото зло на света.
— Това е Омега — подхвърли Ви сухо. — В случай че си забравил.
— Значи, е решено. — Куин не си направи труда да изрази несъгласието си по отношение на Избраницата. — Трябва ли да подписваме нещо?
Кралят поклати глава.
— Освен ако не настояваш. Всички знаем как ще бъде.
— Да. Предполагам, че е така.
След като Рот, Джордж и Ви си тръгнаха, Куин остана на мястото си, загледан в статуите. Поколеба се дали да не почука на вратата на Зи и да му каже, че хоризонтът е чист. В крайна сметка просто се прибра в спалнята.
Погледна към часовника — след около час трябваше да нахрани малките. За Фриц и останалите догени беше въпрос на чест да доставят млякото на минутата и със съвършената температура. Да нахрани и двете малки едновременно нямаше да е лесно, но щеше да се справи.
Господи, Блей обожаваше да храни малките. Обожаваше да сменя пелени, дори онези, от които ти избиват сълзи.
Куин се приближи до люлките и си помисли как Лейла отвежда малките. Буквално не бе в състояние да си го представи и всяка частица от тялото му, всеки бащински инстинкт му крещеше да сложи край на тази лудост. Не го беше грижа, че тя ги бе родила. Не го беше грижа какво беше казал кралят. И тотално не беше съгласен с всеобщото мнение, че онази предателка в бели одежди има право дори да се намира в един и същи щат с неговите малки.
Да не говорим пък да ги отведе от него.
Сведе поглед към Лирика и се намръщи. В малкото момиченце имаше толкова много от Лейла — от овала на лицето до ръцете…
Ръцете бяха направо плашещи. Същинско миниатюрно копие на нейните.
В гърдите му закипяха емоции и той се извърна от нея. И спря поглед върху Рамп.