— Да не би да си луд? Може би лудостта ти даде такава сила?
Кор се протегна бавно и взе косата. Дланите му бяха потни и дръжката се хлъзгаше в ръката му, ала той стискаше оръжието с всичка сила.
— Знам кой си — каза тихо.
— Така ли? Да чуем. — Още една ужасна, кръвожадна усмивка, докато поривите на вятъра развяваха дългата, сплетена на плитки коса. — Обичам да слушам за постиженията си от устата на другите… преди да ги убия и да изчукам трупа им. Кажи ми, това ли си чувал за мен? — Блъдлетър направи крачка напред. — Това ли те ужасява толкова много? Обещавам ти, че няма да почувстваш нищо. Освен ако не реша, че те искам, докато все още дишаш. Тогава… тогава ще познаеш болката на обладаването, уверявам те.
Беше като да се изправи срещу абсолютно зло, демон, облечен в плът и изпратен на земята, за да изтезава души, които иначе биха останали чисти.
— Ти и твоите мъже сте крадци. — Кор следеше и най-малкото движение на огромното тяло, от свиването на пръстите до пристъпването от крак на крак. — Омърсявате жените и не признавате законите, не служите на единствения, истинския крал.
— Да не мислиш, че Рот ще ти се притече на помощ? Наистина? — Блъдлетър се огледа демонстративно из пустата гора. — Мислиш, че милостивият ти владетел ще се появи и ще се намеси в твоя защита? Лоялността ти е похвална, предполагам, но няма да те предпази от това.
Стъргането на метал в метал бе като писък, отекнал в нощта; острието, което Блъдлетър извади, беше почти толкова дълго, колкото косата.
— Все още си му верен, а? — провлачи Блъдлетър. — Даваш ли си сметка, че кралят никъде не може да бъде открит? Че след като родителите му бяха убити, той изчезна? Така че, не, мисля, че няма да бъдеш спасен от такива като него. — От гърдите на Блъдлетър се изтръгна силно ръмжене. — Или от когото и да било.
— Сам ще се спася.
В този миг облаците изгубиха битката с вятъра и от нощното небе се разля лунна светлина, ярка като слънчевите лъчи, които Кор не бе виждал от времето, преди да се преобрази.
Блъдлетър се сепна. А после наклони глава на една страна.
Последва дълъг миг мълчание, през който нищо не помръдваше, освен боровите клонки и храсталаците.
А после Блъдлетър прибра кинжала си.
Кор обаче не свали своето оръжие. Нямаше представа какво става, но много добре знаеше, че не бива да имаш доверие на врага си, а със стореното в самозащита си беше навлякъл гнева на този страховит воин.
— Ела с мен.
В първия миг Кор не разбра думите. А дори когато го стори, пак не разбираше.
Поклати глава.
— По-скоро ще отида в гроба си, преди да дойда където и да било с теб. То и без това е едно и също.
— Не, ще дойдеш с мен. Ще те науча да воюваш и ти ще служиш редом с мен.
— Защо бих сторил нещо такова?…
— Защото такава е съдбата ти.
— Не ме познаваш.
— Знам точно кой си. — Блъдлетър кимна към обезглавеното тяло. — И то обяснява това тук.
Кор се намръщи и нещо различно от страх ускори пулса във вените му.
— Какви лъжи говориш?
— Лицето ти те издава. Мислех, че си просто мълва, слух. Но не, не и с ръка като твоята и тази устна. Ела с мен и аз ще те обуча, ще воюваме срещу Обществото на лесърите…
— Аз съм най-обикновен крадец. Не съм воин.
— Не познавам крадец, който е способен на това, което направи току-що. Ти също го осъзнаваш. Отричай го колкото искаш, но ти си създаден за това, изгубен в света и отново намерен.
Кор поклати глава.
— Няма да дойда с теб, не… не, няма…
— Ти си мой син.
Сега вече Кор отпусна косата. Сълзи бликнаха в очите му и той примига, за да ги пропъди, твърдо решен да не показва и следа от слабост.
— Ще дойдеш с мен — повтори Блъдлетър. — И аз ще те науча да се биеш както трябва. Ще те направя корав като стомана, закалена в огъня, и ти няма да ме разочароваш.
— Знаеш ли нещо за майка ми? — попита Кор немощно. — Къде е тя?
— Не те иска. Никога не те е искала.
Вярно бе, помисли си Кор. Същото му беше казала и бавачката.
— Така че ще дойдеш с мен и аз ще отворя пътя на съдбата ти. Ти ще ме наследиш… ако обучението не те убие.