Гласът на госпожа Крус отмята пелената на времето и я връща към нощите, когато оставаше да спи у тях, към едноседмичните ваканции на Кейп Код. Жената, която говори в този момент, е същата, която все се безпокоеше да не би Дарби да не е намазана достатъчно дебело с крем против изгаряне, понеже кожата й е толкова бяла.
И все пак онази жена отсъства. Това тук е само нейната обвивка. В очите й няма нежност. Изразът на лицето е същият, който Дарби е виждала при безброй пострадали — пълен с болка и неразбиране как е възможно хората, които така безумно обичаш, да ти бъдат в един миг отнети, макар сам да нямаш никаква вина.
— Възпитах Мел прекалено доверчива. Все я учех да търси доброто у хората. Сама съм си виновна. Мъчи се човек, опитва се да намери верния път при възпитанието на децата, а то… Понякога просто е без значение. Понякога Бог си има собствени планове за теб и ти никога не ще ги проумееш, независимо от това, колко много се стараеш, независимо от това, колко много се молиш за отговор. Все си повтарям, че нищо вече няма значение, тъй като нищо не е в състояние да облекчи такава болка.
Дарби си е представяла тази среща хиляди пъти. Хиляди пъти е повтаряла наум думите, които ще произнесе, опитвала се е да предвиди начина, по който ще реагира Хелена Крус. Като гледа сега това посърнало от болка лице и долавя умолителното отчаяние в гласа, Дарби си спомня всичките писма от годините на своята младост, когато виновната част от нейното аз вярваше, че ако даде израз на чувствата си посредством вярна комбинация от думи, то по някакъв начин ще съумее да изгради мост между мъката на всяка една от тях и ако не друго, поне ще допринесе за установяване на взаимно разбиране.
Всички тези писма са отдавна накъсани на парченца. Едничкото нещо, от което Хелена Крус наистина има нужда, е истината за съдбата на дъщеря й. А ето че сега, двайсет и четири години по-късно, тя не е напреднала и на сантиметър в това отношение.
— Нямам представа къде е Мелани — промълвява Дарби. — Ако знаех, щях да ви кажа.
— Кажи ми, че не е страдала. Нека чуя поне това.
Дарби се мъчи да измисли някакъв отговор. Но не става нужда — Хелена Крус е продължила по пътя си.
Глава 75
Куп оставя Дарби пред тях и продължава. Тя влиза в кухнята и се озърта за майка си. Гледачката казва, че Шийла е в задния двор.
Шийла седи край някогашната си цветна леха. Въздухът на ранната привечер е хладен и свеж. Дарби примъква от верандата един сгъваем стол. Шийла си е сложила бейзболната шапка на Червения и неговото пухено яке. Отдолу е облякла горнище от анцуг. Дебело вълнено одеяло покрива коленете й, както и голяма част от инвалидния стол. Изглежда толкова крехка.
Дарби разполага стола си до майчиния в отслабващата светлина на слънчева ивица. В скута на Шийла лежи албум с бебешки снимки. Дарби се вижда като новородена, омотана в розово одеялце и с шапка в същия цвят на главата.
Очите на майката са зачервени — плакала е.
— Гледах новините — обажда се тя. — Останалото ми разказа Куп. — Гласът й е спокоен. Взира се в превръзката на бузата й. — Много ли е зле?
— Ще заздравее. Нищо ми няма. Честна дума.
Шийла хваща ръката на Дарби и стисва. Дарби държи ръката на майка си и гледа към плющящите в дъното на двора бели чаршафи. Въжето е опънато на метър и половина от вратата, през която Евън Манинг — а не Виктор Грейди — проникна в къщата преди повече от две десетилетия.
Мислите на Дарби я връщат назад през годините до деня, в който срещна Манинг на алеята. Дошъл е да разбере какво е успяла да види в гората. Евън ли е открил резервния ключ? Или Бойл е тършувал наоколо преди това?
— Къде беше? — пита Шийла.
— В участъка. С Куп. Банвил — това е инспекторът, който води разследването — ни извика да покаже някои снимки. — Дарби се обръща към майка си. — Снимки на Мелани.
Шийла поглежда над двора. Вятърът люлее клони и носи листа над земята.
— Там бе и Хелена Крус — продължава Дарби. — Искаше да научи къде е заровена Мелани.
— А ти знаеш ли?
— Не. И никога няма да науча, освен ако някой не представи нова информация.
— Но ти е известно какво се случи с Мелани?
— Да.
— Какво?
— Бойл я е затворил в едно мазе и я измъчвал в течение на няколко дни, може би дори седмици. — Дарби пъха ръце дълбоко в джобовете на палтото. — Само това знам.
Шийла прокарва пръст по снимка на Дарби, заспала в бебешка люлка.