— Или ни води в друг капан.
Тонът й притесни Лио. Не звучеше просто нервна. Звучеше отчаяна, сякаш съдбата им вече е решена, и то по нейна вина.
— Пайпс, добре ли си? — попита той.
— Не ме наричай така.
— Добре. Но ти не харесваш нито едно от имената, които ти измислям. Виж, ако татко ти е в беда и можем да помогнем…
— Не можете — каза тя. Гласът й потрепери. — Виж, уморена съм. Ако нямаш нищо против…
Тя се облегна към Джейсън и затвори очи.
Добре — каза си Лио, — ясно е, че не й се говори.
Известно време летяха в тишина. Фестус очевидно знаеше накъде отиват. Той следваше маршрута си и внимателно се наклони на югозапад. Лио се надяваше, че натам е крепостта на Еол. Още един бог на вятъра и — вероятно — на лудостта.
Лио нямаше търпение до срещата им.
Твърде много мисли го тормозеха, за да може да заспи, но сега, когато не бе в непосредствена опасност, тялото му си искаше своето. Беше напълно изтощен. Монотонното плющене на драконовите криле накара клепачите му да натежат. Главата му заклюма.
— Я си дремни — каза му Джейсън, — всичко ще е наред. Дай ми юздите.
— Нее, добре съм.
— Лио — настоя Джейсън, — ти не си машина. Освен това аз единствен виждам следата. Така ще мога да следя за маршрута.
Очите на Лио се затвориха сами.
— Добре де. Само мъничко…
Той не довърши изречението си, а клюмна върху топлия врат на дракона.
В съня си чу пращящ глас, идващ сякаш от старо радио.
— Ало? Това чудо работи ли?
Погледът на Лио се проясни. Донякъде. Всичко бе сиво и размазано, а картината трептеше, сякаш сигналът прекъсваше. Досега не бе имал подобен сън.
Намираше се в нещо като работилница. С крайчеца на окото си виждаше триони, метални стругове, кутии с инструменти. До една от стените весело грееше пещ.
Това обаче не бе пещта на лагера — беше твърде голяма. Не бе и бункер девет — беше много по-топла и уютна от него. А и очевидно бе обитавана.
Тогава Лио осъзна, че нещо пречи на изгледа — нещо огромно и космато, и толкова близко, че Лио трябваше да кръстоса очи, за да го види.
Беше гигантско грозно лице.
— Света майко! — извика той.
Лицето се отдръпна и застана на фокус. Към него гледаше брадат мъж, облечен в син работен комбинезон. Лицето му беше подуто и покрито с ранички, сякаш са го жилили милион пчели или са го влачили по земята. Или и двете.
— Хмм — каза мъжът, — свети татко, момчето ми. Надявам се, че виждаш разликата.
Лио премигна.
— Хефест?
Да се озове за пръв път в присъствието на баща си, трябваше да го остави занемял или изпълнен с благоговение. Нещо такова. Но след последните няколко дни, в които бе срещнал циклопи, луда магьосница и клозетно лице, Лио почувства само раздразнение.
— А, сега реши да се появиш, така ли? — извика той. — След петнайсет години? Много як татко си, брадатко! Защо реши да си навреш грозния нос в сънищата ми?
Богът повдигна вежда. Една искрица подпали част от брадата му. После отметна глава и се засмя толкова силно, че инструментите задрънкаха по местата си.
— Звучиш точно като майка си — каза Хефест. — Есперенца ми липсва.
— Мъртва е от седем години — потрепери гласът на Лио. — Не че ти пука.
— Пука ми, момче. И за двама ви.
— Ами? Затова ли те виждам за първи път днес?
Богът изръмжа, но изглеждаше повече притеснен, отколкото ядосан. Той извади един миниатюрен мотор от джоба си и започна разсеяно да оправя буталата му — точно както правеше Лио, когато бе изнервен.
— Не мога да се оправям с децата — призна богът — и с хората по принцип. Даже с всички форми на органичен живот, ако трябва да бъда съвсем честен. Мислех да ти се обадя на погребението на майка ти. Тогава ти беше в пети клас… и направи един проект — пистолетче за дартс, задвижвано с пара. Беше много впечатляващо.
— Ти си го видял?
Хефест посочи към най-близката маса с инструменти. Върху нея блестящо бронзово огледало показваше размазания образ на Лио, който спеше върху гърба на своя дракон.
— Това аз ли съм? — изуми се Лио. — Спя си на дракона, сънувам и се гледам… как сънувам?
Хефест се почеса по брадата.
— Сега ме обърка. Но да, това си ти. Винаги те наглеждам, синко. Но да говоря с теб… хм, това е различно.