Пайпър погледна към вратите.
— Тогава кой идва тук?
— Никой. Хижата, както казах, е почетна, декоративна. Никой не влиза вътре.
— Някой е влязъл — Пайпър посочи един отпечатък от крак в прахта. Инстинктивно бутна вратите и те се отвориха с лекота.
Анабет отстъпи назад.
— Пайпър, не мисля, че трябва…
— Героите не правят ли опасни неща? — отговори Пайпър и влезе вътре.
Хижата на Хера не бе място, в което Пайпър би избрала да живее. Вътре бе студено като в хладилник, а кръг от бели колони ограждаше триметрова статуя на богинята в златна роба, седнала върху трон. Пайпър винаги си бе представяла гръцките статуи бели и с безжизнени очи, но тази бе толкова ярко оцветена, че почти приличаше на човек — като изключим това, че бе огромна. Пронизващите и очи сякаш следяха Пайпър.
В краката на богинята грееше огън, разпален в бронзов мангал. Пайпър се замисли върху това кой ли бди над него, щом като в хижата не живее никой. Върху рамото на Хера бе кацнал каменен ястреб, а в ръката си държеше жезъл, завършващ с лотосово цвете. Косата на богинята бе черна и сплетена на плитки. Лицето й бе усмихнато, очите й — студени и преценяващи. Изражението на Хера сякаш казваше: „Мама най-добре знае какво трябва да се направи. Не пречи, че иначе мама ще те накаже.“
В хижата нямаше нищо друго — нито легла, нито мебели. Нямаше баня или прозорци — нищо, от което жив човек би имал нужда. Макар да бе богиня на дома и семейството, Хера имаше хижа, която напомняше на Пайпър за гробница.
И не, това със сигурност не беше нейната майка. В това поне Пайпър бе сигурна. Не бе влязла в къщата, защото бе усетила някаква връзка. Напротив, чувството и за ужас тук стана по-силно. Сънят, в който бе получила онзи ужасен ултиматум, бе някак свързан с това място.
Тя замръзна. Не бяха сами. Зад статуята, на малък олтар, стоеше фигура, забулена в черен шал. Виждаха се само ръцете й с обърнати нагоре длани. Изгледаше така, сякаш реди заклинание или молитва.
Анабет ахна.
— Рейчъл!
Другото момиче се обърна. Тя свали шала си и под него се откриха къдрава червена коса и луничаво лице. Те никак не пасваха нито с черния шал, нито с тържествената атмосфера в хижата. Момичето изглеждаше на около седемнайсет и приличаше на най-нормална тийнейджърка със зелената си блуза и протрити дънки, надраскани с маркер. Въпреки студения под беше боса.
— Ей! — каза тя и изтича до Анабет. — Толкова съжалявам, но по-бързо от това нямаше как да дойда.
Говориха няколко минути за гаджето на Анабет — как е изчезнал, как от него няма ни вест, ни кост… Накрая Анабет се сети за Пайпър, която стоеше настрана и се чувстваше ужасно неудобно.
— Прощавай за грубостта — извини се Анабет. — Рейчъл, това е Пайпър, една от нечистокръвните, които спасихме днес. Пайпър, това е Рейчъл Елизабет Деър, нашият оракул.
— Приятелката от пещерата? — предположи Пайпър.
Рейчъл се ухили.
— Същата.
— Значи ти си оракул? — попита Пайпър. — И предсказваш бъдещето?
— По-скоро бъдещето ме използва за говорител от време на време — каза Рейчъл. — Аз изричам пророчества. Духът на оракула заема тялото ми и казва нещо важно, в което обаче няма никакъв смисъл. Но да, пророчествата предсказват бъдещето.
— Аха — кимна Пайпър, пристъпвайки от крак на крак, — това е яко.
Рейчъл се засмя.
— Не се безпокой. Всички го намират за леко зловещо. Дори аз. Обикновено обаче съм безобидна.
— Ти също ли си полубогиня?
— Не — отвърна Рейчъл, — нормална съм си.
— Но тогава какво… — Пайпър махна с ръка из стаята.
Усмивката на Рейчъл угасна. Тя погледна към Анабет, а след това отново се обърна към Пайпър.
— Имам предчувствие. Някакси тази хижа е свързана с изчезването на Пърси. Научила съм се да се доверявам на предчувствията си, особено след последния месец, в който боговете замлъкнаха.
— Боговете са замлъкнали? — попита Пайпър.
Рейчъл се намръщи на Анабет.
— Не си ли й казала?
— Тъкмо се канех — извини се Анабет. — Пайпър, последния месец… Е, първо да обясня, че боговете принципно не говорят много с децата си, но обикновено получаваме съобщения от тях. А някои от нас дори посещават Олимп. Аз например изкарах цял срок на Емпайър Стейт Билдинг.
— Моля?
— Там е входът към планината Олимп в наши дни.
— О — отвърна Пайпър, — всъщност да, разбира се. Защо не?