Тогава Джейсън чу шум от стъпки по верандата.
Всъщност на подкови.
— Хирон! — извика Дрю. — Това е Джейсън. Той е страхотен!
Джейсън отскочи назад толкова бързо, че почти падна. На ъгъла на верандата се бе появил конник. Само дето всъщност не беше конник, а наполовина кон. От кръста нагоре си бе човек — с къдрава кафява коса и добре поддържана брада. Носеше тениска, на която пишеше НАЙ-ДОБРИЯТ КЕНТАВЪР В СВЕТА, а на гърба си имаше лък и колчан със стрели. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да не удари лампите. Вероятно защото от кръста надолу бе бял жребец.
Хирон понечи да се усмихне на Джейсън. След което пребледня.
— Ти… — Очите на кентавъра светнаха като на притиснато в ъгъла животно. — Ти трябва да си мъртъв.
Хирон нареди на Джейсън — всъщност го покани, но си прозвуча като заповед — да влезе в къщата и отпрати Дрю към хижата й, което не я зарадва особено. След това кентавърът приближи с тропот една празна инвалидна количка, свали лъка и колчана си и влезе в нея. Тя се отвори като кутия на фокусник и Хирон внимателно стъпи върху нея със задните си крака. Успя да влезе вътре, макар това да бе невъзможно наглед. Джейсън си представяше звуци като от даващ на заден ход камион, докато долната част на кентавъра изчезваше. Столът се затвори и с пукване пред него изскочиха чифт фалшиви човешки крака, покрити със завивка. Така Хирон изглеждаше като обикновен смъртен в инвалидна количка.
— Последвай ме — нареди той, — имаме лимонада.
Гостната изглеждаше като погълната от джунгла. Лози се спускаха от стените и тавана, което Джейсън намери за малко странно. Той не мислеше, че растенията могат да растат така във вътрешността на някоя къща. Особено през зимата. Тези обаче бяха яркозелени, при това отрупани с червено грозде.
Няколко кожени кресла бяха разположени срещу каменна камина, в която пукаше огън. В единия ъгъл бибипкаше стара игра с Пакмен, а по стените имаше различни видове маски — усмихнати или намръщени гръцки театрални, английски карнавални, венециански, с клюнове, дървени африкански, американски с пера. Лозите излизаха през устите им подобно на езици. През очите на някои се подаваше червено грозде.
Ала най-странна бе препарираната леопардова глава над камината. Изглеждаше толкова реалистична, че очите й сякаш следваха Джейсън. Когато го изръмжа, момчето почти припадна.
— Стига, Сеймор — скара й се Хирон. — Джейсън е приятел. Дръж се прилично.
— Това нещо е живо! — възкликна Джейсън.
Хирон бръкна в страничния джоб на инвалидната си количка и извади оттам две кучешки бисквити, след което ги метна към леопарда. Той, от своя страна, ги глътна и се облиза.
— Прощавай за декора — каза Хирон. — Това е подарък от стария ни директор, направен преди да го извикат обратно на Олимп. Сметна, че така няма да го забравим. Но господин Д. има странно чувство за хумор.
— Господин Д. — повтори Джейсън, — тоест Дионис.
— Мхм — Хирон отпи от лимонадата си, макар ръцете му леко да трепереха, — що се отнася до Сеймор, господин Д. го освободи от някаква разпродажба в Лонг Айлънд. Леопардът, както може би знаеш, е свещеното животно на господин Д. и затова той бе ужасен от това, че някой може да го препарира. Реши да му вдъхне живот, воден от логиката, че животът на една препарирана глава е за предпочитане пред липсата на какъвто и да е такъв. Аз само бих казал, че е за предпочитане пред съдбата на предишния собственик на Сеймор.
Леопардът оголи зъби и подуши въздуха, сякаш търсеше още бисквити.
— Но след като е само глава — попита Джейсън, — къде отива храната, която изяжда?
— По-добре не питай — отговори Хирон. — Моля, седни.
Джейсън си сипа малко лимонада, макар стомахът му да бе неспокоен. Хирон се облегна на стола си и опита да се усмихне, но Джейсън виждаше, че е насила. Очите на стареца бяха дълбоки и тъмни като кладенци.
— Е, Джейсън — каза той, — имаш ли нещо против да ми кажеш… хм… откъде си?
— Ще ми се да знаех — Джейсън му разказа всичко, като започна със събуждането си в автобуса и завърши с катастрофата в лагера на нечистокръвните. Не виждаше полза да крие подробности, а и Хирон бе добър слушател. Той не реагира на историята по друг начин, освен с кимване към младежа да продължи.
Когато Джейсън свърши, старецът отпи от лимонадата си.
— Така — каза Хирон, — предполагам, че ти също имаш въпроси към мен.