— Не вярвам в тези истории — каза той. — Те са забавни, но ако наистина вярвах в страната на духовете, в свещените животни или гръцките богове… не бих могъл да спя нощем. Винаги ще търся някой, когото да обвинявам.
За рака на белите дробове, който покоси дядо Том — помисли си Пайпър, — преди татко да стане известен и богат и да може да помогне. За това, че единствената жена, която бе обичал, нейната майка, го бе изоставила, без дори да се сбогува, и му бе завещала дете, за което не бе готов да се грижи. За това, че бе толкова успешен и въпреки това нещастен.
— Не зная дали е още жива — продължи той, — но все едно е в Страната на сенките, Пайпър. Няма как да си я върнем. Ако вярвах в друго… щях да полудея.
Зад тях се отвори врата на кола. Пайпър се обърна и замря. Джейн се задаваше, облечена в своя бизнес костюм, препъвайки се с високите си токчета по пясъка с мобилен телефон в ръка. Изражението на лицето й издаваше отчасти раздразнение, отчасти триумф и Пайпър веднага разбра, че е говорила с полицията.
Падни, моля те — помоли се Пайпър. — Ако има някой свещен животински дух или гръцки бог, който да помогне, сега е моментът. Нека Джейн припадне. Нека не е нещо сериозно, но да е достатъчно, че да излезе от строя до края на деня. Моля те…
Но Джейн продължи да напредва.
— Тате — каза Пайпър, — вчера стана нещо…
Но той също бе видял Джейн и лицето му бе придобило сериозно изражение. Джейн нямаше да дойде тук, ако не бе станало нещо важно. Или някое студио се бе обадило, или Пайпър пак бе сгафила.
— Сега се връщам, Пайпс — обеща той, — само да видя какво иска Джейн. Знаеш я каква е…
Да, Пайпър наистина я „знаеше“. Баща й неохотно приближи Джейн. Пайпър не можеше да чуе разговора им, но нямаше и нужда. Тя разчиташе добре израженията на хората. Джейн му разказваше за откраднатата кола и от време на време я посочваше с пръст, сякаш бе отвратителен домашен любимец, изходил се на килима.
Ентусиазмът и енергията на баща й изчезнаха. Той даде знак на Джейн да го изчака, след което се върна при Пайпър. Тя не можа да срещне погледа му.
Беше предала доверието му.
— Обеща ми, че ще опиташ Пайпър — каза той.
— Татко, мразя това училище. Не мога да издържам там. Исках да ти разкажа за онова беемве, но…
— Изключили са те — каза той — и, Пайпър, кола? Следващата година навършваш шестнайсет. Ще мога да ти купя каквато кола поискаш. Как можа да…
— Искаш да кажеш, че Джейн ще ми купи кола — прекъсна го Пайпър. Не можа да се сдържи. Гневът я завладя и изригна през устата й: — Татко, чуй ме поне веднъж. Искам ти да се грижиш за мен, а не Джейн. Направи ме частна ученичка, обучавай ме у дома! Толкова много неща научих, когато четохме за гърците заедно. Можем да го правим постоянно! Можем да…
— Не сменяй темата така, че аз да изляза виновен — отвърна баща й. — Правя каквото мога, Пайпър. И преди сме водили този разговор.
Не — помисли си тя, — ти винаги си го прекъсвал. От години.
Баща и въздъхна.
— Джейн е говорила с полицията и е уредила нещата. Автокъщата няма да ни съди, но ще трябва да отидеш в специално училище в Невада. То е… за проблемни деца.
— Това съм аз, нали? — потрепери гласът й. — Един проблем.
— Пайпър, ти ми обеща, че ще опиташ. И ме провали. Не знам какво друго мога да направя.
— Каквото и да е — отговори тя, — но го направи сам! Не оставяй Джейн да свърши работата ти. Не можеш просто да ме отпратиш.
Баща й погледна към кошницата. Сандвичът й стоеше неизяден върху златния лист. Бяха планирали да изкарат целия следобед на сърфа. Сега всичко бе пропаднало.
Пайпър не можеше да повярва, че той ще послуша Джейн отново. Че ще я прати в такова училище.
— Върви при нея — каза той — и ще научиш подробностите.
— Татко…
Той погледна настрана и се втренчи в океана, сякаш виждаше страната на сенките на хоризонта. Пайпър се насили да не се разплаче. Тръгна по плажа към Джейн, която се усмихна ледено и вдигна един самолетен билет. Както обикновено, вече бе уредила всичко. Пайпър бе просто още един проблем, който Джейн можеше да отметне от списъка си.