Анабет кимна.
— Джейсън, остава да избереш и третия участник в пътуването. Гълъбът…
— Съм аз — изправи се Дрю на крака с ослепителна усмивка. — Гълъбът е символ на Афродита. Всички знаят това. На твое разположение съм, сине Зевсов.
Пайпър сви юмруци, след което пристъпи напред.
— Не.
Дрю завъртя очи.
— Стига, миличка. Отстъпи назад.
— Аз получих видението от Хера, не ти. Трябва да бъда аз.
— Всеки може да получи видение — каза Дрю, — просто си била на точното място в точния момент — тя се обърна към Джейсън. — Виж, разбирам, че боят е прекрасно умение. А колкото до хората, които майсторят… — тя погледна презрително Лио, — е, предполагам, че все някой трябва да изцапа ръцете си. Но ще ви трябва и малко чар. Мога да бъда доста убедителна. Ще помогна много.
Лагерниците започнаха да си шепнат колко убедителна е Дрю. Пайпър виждаше, че тя печели. Дори Хирон започна да глади брадата си така, сякаш внезапно е разбрал колко разумно е предложението й.
— Е — каза Анабет, — предвид думите от пророчеството…
— Не! — гласът на Пайпър проехтя различно и в собствените й уши — по-настоятелен, по-богат. — Трябва да съм аз.
И тогава стана най-странното нещо на света. Всички започнаха да кимат, да мърморят, че хмм, Пайпър също има право. Дрю се огледа невярващо. Дори някои от нейните лагерници кимаха.
— Стига! — излая тя на тълпата. — Какво толкова може да прави Пайпър?
Пайпър опита да отговори, но увереността й изчезна. Та какво можеше да предложи тя. Не беше нито добър боец, нито планираше или майстореше различни неща. Можеше само да забърква каши и от време на време да убеждава хората да вършат глупости. Освен това беше лъжкиня. Трябваше да иде на мисията не заради Джейсън, а за да може да предаде всички тук. Чу отново гласа от съня си: „Подчини ни се и може и да те оставим да живееш“. Как можеше да я поставят пред такъв избор — да спаси баща си или да помогне на Джейсън?
— Е — каза самодоволно Дрю, — това решава всичко.
Внезапно всички ахнаха. Погледите се насочиха към Пайпър, все едно бе избухнала. Зачуди се къде ли е сбъркала. Но после осъзна, че около нея блести червено сияние.
— Какво? — не разбра тя.
Хвърли поглед над главата си, но там не се бе появил горящ символ като този над Лио. Сетне погледна към себе си и изпищя.
Дрехите й… какво, за бога, носеше? Мразеше рокли! Нямаше рокли. Но сега бе облечена в красива бяла рокля без ръкави, стигаща до глезените й, с деколте, толкова дълбоко, че бе възмутително. Елегантни златни гривни опасваха ръцете и. Невероятна огърлица от кехлибар, корали и златни цветя блестеше на гърдите й, а що се отнася до косата…
— Какво става? — попита тя.
Смаяната Анабет посочи към кинжала на Пайпър, който сега бе излъскан и блестеше, увиснал на златна верижка от едната й страна. Пайпър не искаше да го изтегли. Беше уплашена от това, което щеше да види в отражението. Но накрая любопитството й надделя. Тя извади Каторпсис и се огледа в лъскавото метално острие.
Косата й бе съвършена — бляскава дълга и шоколадовокафява със златни панделки, падащи по раменете й. Дори носеше грим, и то така, както самата Пайпър никога не би могла да си го постави — с меки, едва забележими цветове нежни сенки, които правеха устните й по-червени и придаваха различни цветове на очите и.
Тя бе… тя бе…
— Красива — възкликна Джейсън, — Пайпър, ти… ти си…
При други обстоятелства това признание щеше да е най-щастливият миг в живота й. Но сега всички я гледаха като някакъв изрод. Лицето на Дрю бе пълно с ужас и погнуса.
— Не! — изпищя тя. — Невъзможно!
— Но това не съм аз — възрази Пайпър, — аз… не разбирам.
Кентавърът Хирон прегъна предните си крака и се поклони пред нея, а всички лагерници последваха примера му.
— Слава на Пайпър Маклийн — каза мрачно Хирон, сякаш говореше на погребението й, — дъщеря на Афродита, дамата на гълъбите и богиня на любовта.
XI. Лио
Лио не остана край вече несъществуващия лагерен огън, след като Пайпър се разхубави. Наистина бе впечатляващо (Тя има грим, това е чудо!), но Лио си имаше собствени проблеми за разрешаване.
Излезе от амфитеатъра и избяга в тъмнината. Чудеше се в какво се е забъркал този път.