— Кой съм аз? — попита Джейсън вълчицата. — Кажи ми поне това.
Вълците не се славеха с особено чувство за хумор, но Джейсън разбра, че въпросът е развеселил Лупа, като че Джейсън бе вълче, което изпитва ноктите си и се опитва да стане водач.
„Както винаги, твоята Чест ще ни спаси — оголи зъби вълчицата, сякаш бе казала нещо много умно. — Не се проваляй, сине на Юпитер.“
XIV. Джейсън
Джейсън се събуди от гръмотевичен тътен. После си спомни къде е.
В хижа номер едно винаги гърмеше.
Над леглото му оформеният като купол таван бе декориран с мозайка в бяло и синьо, която наподобяваше неспокойно небе. Облаците, с които бе покрито то, се движеха и потъмняваха, а чуеше ли се гръм, сред тях се появяваха златисти мозаечни линии, изписващи гръмотевици.
Освен походното легло, което му бяха донесли няколко лагерници, в хижата нямаше други мебели — столове, маси или бюфети. Джейсън не можа да намери дори баня. В стените бяха издълбани ниши, а във всяка от тях имаше или бронзов мангал, или златна фигура на орел върху мраморен пиедестал. В центъра на стаята имаше шестметрова цветна статуя на Зевс в традиционна гръцка роба, с мълния в едната ръка и щит в другата. Богът изглеждаше готов да порази някого.
Джейсън разгледа статуята, мъчейки се да открие някаква прилика между себе си и Господаря на небесата.
Тъмна коса?
Не.
Сърдито изражение?
Е… може би.
Брада?
Не, мерси.
Със сандалите и робата си Зевс приличаше на много яко и ядосано хипи.
Хижа номер едно. „Голяма чест е да си в нея“ — бяха му казали другите лагерници. Сигурно — особено ако обичаш да спиш сам-самичък в усоен храм, при това в компанията на разгневено хипи, което ти се мръщи цяла нощ.
Джейсън се изправи и потърка врата си. Цялото тяло го болеше от лошия сън и призоваването на мълнията снощи. Отстрани номерът изглеждаше лесен, но всъщност не бе така. Едва не бе припаднал.
До леглото имаше нови дрехи — дънки, маратонки и оранжева тениска на лагера. Определено имаше нужда от смяна на дрехите, но в същото време не искаше да сменя парцаливата си червена тениска. Не смяташе, че е много редно да навлича оранжевата. Въпреки всичко, което му бяха казали, той не се чувстваше добре дошъл тук.
Помисли си за съня, надявайки се в съзнанието му да изплуват още спомени за Лупа или разрушеното имение в гората от секвои. Знаеше, че е бил там и преди. Че вълчицата е истинска. Но опиташе ли да си спомни нещо повече, веднага го заболяваше глава. Знаците на ръката му сякаш горяха.
Ако намереше тези руини, щеше да разкрие и загадката на своето минало.
Освен това трябваше да спре нещото, което растеше в онази спирала.
Погледна към хипарския Зевс.
— Ще се радвам да помогнеш.
Статуята остана безмълвна.
— Благодаря, тате — промърмори Джейсън.
Той се преоблече и огледа отражението си в щита на Зевс. Лицето му изглеждаше странно и някак воднисто върху метала, сякаш се разтваряше в златен басейн. Определено не изглеждаше така, както Пайпър след преобразяването си.
Джейсън не знаеше какво да мисли за това. Беше се проявил като пълен идиот, обявявайки на всеослушание, че я смята за красива. Не че Пайпър беше грозна преди. Но сега, след като Афродита я бе благословила, тя не приличаше на себе си и не бе щастлива от допълнителното внимание. На Джейсън му стана мъчно за нея.
Което беше откачено, като се има предвид, че Пайпър бе призната от богиня и превърната в най-готиното момиче в лагера.
Всички бяха започнали да я ухажват, да й говорят колко е невероятна и как непременно тя трябва да отиде на мисията. Но това внимание нямаше нищо общо с нея самата. Нова рокля, малко грим, блестяща розова аура и — бум! Изведнъж всички я харесваха.
Джейсън я разбираше.
Миналата нощ, когато бе призовал мълнията, реакциите на лагерниците му се струваха познати. Бе сигурен, че отдавна е привикнал към хорското внимание, благоговение и ужас, породени единствено от факта, че е син на Зевс. Не и от това кой бе самият той.
На никой не му пукаше за него. Просто ги беше страх от страховития му татко, който стоеше зад него със страховитата си мълния, сякаш казваше: „Неуважението към това дете е ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“.