Той й намигна.
— Тези роли са прекалено близки до мен, Пайпър, до дома. По-лесно е да се правя на нещо, което не съм.
— Но това не ти ли омръзва? Не си ли се изкушавал да поемеш перфектната роля, с която да промениш мнението на хората?
— Ако има такава роля, Пайпс — бе отвърнал тъжно той, — не съм я намерил.
Тя погледна към звездите, опитвайки се да си ги представи като вълшебни таралежи. Но видя само познатите фигури — Херкулес, който тича за поредната битка с някакво чудовище. Баща й вероятно бе прав. И гърците, и чероките бяха напълно луди. Звездите бяха само големи огнени топки.
— Татко — каза тя, — щом не обичаш да си близо до дома, защо спиш в двора на дядо Том?
Смехът му огласи тихата нощ.
— Познаваш ме прекалено добре, Пайпс.
— Ти няма да продадеш това място, нали?
— Не — въздъхна той, — вероятно няма.
Пайпър премигна, за да се отърси от спомена. Усети, че е задрямала върху гърба на дракона. Как можеше баща й да се прави на толкова много неща, които не е? Тя се опитваше да стори същото сега, но това я убиваше. Може би щеше да издържи още малко. Можеше да помечтае как открива начин да спаси баща си, без да предава приятелите си, — дори ако сега щастливият завършек на мисията им да звучеше точно толкова реалистично, колкото и историята за вълшебните таралежи.
Тя се облегна върху топлото тяло на Джейсън. Той не се оплака. Веднага щом затвори очи, заспа.
В съня й отново бе на върха на планината. Призрачната клада хвърляше сенки по дърветата. Очите на Пайпър започнаха да лютят от пушека, а земята бе толкова топла, че ботушите й започнаха да лепнат.
От тъмнината прогърмя глас:
— Забравяш задачата си.
Пайпър не можеше да види говорещия, но бе сигурна, че е омразният гигант Енкелад. Огледа се за баща си, но колът, на който бе вързан, вече не беше тук.
— Къде е той? — попита тя. — Какво си направил с него?
Смехът на гиганта бе като лава, спускаща се по вулкан.
— Тялото му е в безопасност, но се опасявам, че разсъдъкът на нещастника не понася моето присъствие. По някаква причина го намира за неестествено. Побързай, момиче, иначе няма да остане нищо за спасяване.
— Остави го на мира! — извика тя. — Вземи мен! Той е само един смъртен!
— Но, миличка — изръмжа гигантът, — ние трябва да докажем, че обичаме родителите си. Аз например правя точно това. Покажи ми, че цениш живота на баща си, стори това, което ти се казва. Кажи ми, скъпа, кой е по-важен — баща ти или една противна богиня, която те използва, подигра се с чувствата ти и изманипулира спомените ти? Какво ти пука за съдбата на Хера?
Пайпър започна да трепери. Изпитваше толкова гняв и страх, че едвам говореше.
— Искаш да предам приятелите си.
— За съжаление, миличка, приятелите ти така или иначе са обречени. Тяхната мисия — също. Дори да успеете, знаеш пророчеството — гневът на Хера ще ви избие. Въпросът е само дали ще умреш с тях, или ще живееш с баща си?
Кладата лумна. Пайпър се опита да отстъпи, но краката й натежаха. Осъзна, че потъва в земята като в плаващи пясъци. Когато погледна нагоре, небето блесна в алено — на изток слънцето изгряваше. В долината надолу се виждаха градове, а далеч на запад, иззад масивна планинска верига, видя познат знак, издигащ се от мъглата.
— Защо ми показваш това? — попита Пайпър. — Разкриваш местонахождението си.
— Да, ти познаваш това място — каза гигантът. — Отведи приятелите си там и ги отклони от истинската им цел. Аз ще се оправя с тях или направо ще уредя смъртта им преди пристигането ти. За мен няма значение. Просто бъди тук по обяд в деня на слънцестоенето. Тогава ще видиш баща си и ще ви пусна да си вървите в мир.
— Не мога — каза Пайпър. — Искаш от мен да…
— Предадеш глупака Валдес, който винаги те дразни и сега крие тайни от теб? Да се откажеш от гадже, което никога не си имала? Те по-важни ли са за теб от баща ти?
— Ще намеря начин да те победя — каза Пайпър, — ще спася и баща си, и приятелите си.