Джейсън и Лио най-после я намериха.
Лио понечи да попита:
— Добре ли си? — но после видя крака й. — Явно не.
— Благодаря за окуражителните думи — изпъшка Пайпър.
— Ще се оправиш — каза Джейсън, но Пайпър долови тревогата в гласа му. — Лио, имаш ли нещо за първа помощ.
— Да, разбира се — отвърна другото момче и извади снопче марля и руло бинт, макар и двете да изглеждаха твърде големи, за да се поберат в джобовете на колана му. Пайпър бе забелязала колана предишната сутрин, но така и не го бе попитала за него. Изглеждаше съвсем обикновен — като една от многото кожени престилки с джобове, каквито имаха ковачите или дърводелците. При това изглеждаше празен.
— Но как? — Пайпър се опита да стане и лицето и се сгърчи от болка. — Как напъха всичко това в празния колан?
— Магия — каза Лио. — Не знам как точно става, но мога да призовавам най-различни неща от тези джобове. — Той бръкна в друг от тях и извади малка метална кутийка. — Ментови бонбони?
Джейсън взе бонбоните.
— Страхотно, Лио! А сега можеш ли да излекуваш крака й?
— Аз съм механик, човече. Може би, ако тя беше кола… — той щракна с пръсти. — Я чакай, нали в лагера имаха някаква божествена закуска, която лекува. Десерт „Рамбо“?
— Амброзия, глупчо — процеди Пайпър през зъби. — Трябва да има малко в чантата, ако не се е счупила.
Джейсън внимателно свали чантата от раменете й и започна да рови в припасите, които децата на Афродита бяха опаковали за нея. Намери пликче с натрошени пасти, които приличаха на парченца лимон. Отчупи парченце и й го подаде. Вкусът бе съвсем неочакван. Напомни й на супата от фасул, която баща й правеше, когато беше малка и се разболееше. Споменът я успокои, но я и натъжи. Болката в глезена утихна.
— Още — помоли тя.
Джейсън се намръщи.
— Не бива да рискуваме, Пайпър. Ако изядеш прекалено много от него, може да изгориш. Мисля, че трябва да наместя крака ти.
Пайпър усети хлад в стомаха си.
— Правил ли си това преди?
— Аха… така мисля.
Лио намери парче дърво и го счупи на две. Сетне приготви марлята и бинта.
— Дръж крака й неподвижен — каза Джейсън. — Пайпър, това ще боли.
Когато Джейсън намести крака, Пайпър потръпна така силно, че удари Лио по ръката и той извика почти толкова високо, колкото и тя. Щом погледът й се проясни и отново можеше да диша, видя, че кракът й сочи в правилната посока, а глезенът й е бинтован с дървото, марлята и бинта.
— Ау — каза тя.
— Леле, красавице — потърка ръката си Лио. — Добре, че не ме нацели в лицето.
— Извинявай — каза тя, — но не ме наричай „красавице“ повече, иначе ще ти фрасна още един.
— И двамата бяхте страхотни. — Джейсън намери манерка в раницата на Пайпър, след което й даде да пие малко вода. След няколко минути стомахът й започна да се успокоява. Сега, когато не крещеше от болка, можеше да чуе как вятърът вие навън. През дупката на покрива навяваше сняг, а след срещата с Хиона това бе последното нещо, което Пайпър се надяваше да види.
— Какво стана с дракона? — попита тя. — Къде сме?
Лио оклюма.
— Не знам какво е станало с Фестус. Той просто се изкриви настрана, сякаш се удари в невидима стена, и започна да пада.
Пайпър си спомни предупреждението на Енкелад: „Ще ти покажа колко лесно можем да свалим бунтовния ти дух“.
Как обаче бе успял да ги удари от такова разстояние? Изглеждаше невъзможно. Ако имаше такава мощ, за какво му бе да иска от нея да предаде приятелите си, когато можеше да ги убие и сам? И как изобщо ги следеше гигантът от толкова хиляди километри разстояние?
Лио посочи към логото на стената.
— А за това къде сме… — не бе лесно да се прочете какво има зад графитите, но Пайпър различи огромно червено око, на което със стилизирани букви пишеше „Монокъл Моторс“, първо хале.
— Затворен автомобилен завод — каза Лио. — Подозирам, че сме се приземили в Детройт.
Пайпър бе чувала за затворените автомобилни заводи на Детройт, така че в думите на Лио имаше смисъл. Но това беше лошо място за кацане.
— Колко далеч сме от Чикаго?
Джейсън отново й подаде манерката.