— Във водосточната тръба? — потръпна Пайпър. — Звучи много уютно.
Те се увиха, както можаха, и се насочиха към фонтана.
Ако се вярваше на надписа, монументът се казваше фонтан „Корона“. Вода нямаше, освен някои вече замръзнали локвички. Според Джейсън във фонтана изобщо не трябваше да има вода през зимата. Но пък мониторите показваха лицето на техния загадъчен враг — жената от прах.
Цялото място бе сбъркано.
Застанаха в центъра на фонтана. Не се появи дух, който да опита да ги спре. Мониторите стояха помръкнали. Дупката към каналите бе достатъчно голяма за човек, а към тъмнината се спускаше стълба.
Джейсън слезе пръв. Докато слизаше, той се подготви за отвратителните миризми из каналите, но за щастие в тези нямаше нищо кой знае колко отвратително. Стълбата стигаше до тухлен тунел, който водеше на юг. Вятърът бе топъл и сух, а по пода нямаше почти никаква вода.
Пайпър и Лио слязоха след него.
— Всички канали ли са толкова приятни? — учуди се Пайпър.
— Повярвай ми — каза Лио, — не.
Джейсън се намръщи.
— Ти откъде знаеш?
— Човек, бягал съм шест пъти от различни домове и съм нощувал на наистина отвратителни места. А сега накъде?
Джейсън килна глава, заслуша се и след това посочи на юг.
— Натам.
— Как може да си толкова сигурен? — попита Пайпър.
— Има течение, което вее на юг — обясни Джейсън. — Вероятно вентите са го последвали.
Това не бе особено голяма гаранция, но на никой не му хрумна нищо по-добро. За жалост обаче веднага щом потеглиха, Пайпър залитна и Джейсън трябваше да я хване.
— Глупав глезен! — изруга тя.
— Нека починем — реши Джейсън. — И без това имаме нужда от това. Вече повече от ден пътуваме постоянно. Лио, има ли някаква храна в тези торбички освен ментовите бонбони?
— Мислех, че никога няма да попиташ. Сега ще видите майстор готвач Лио в действие!
Пайпър и Джейсън седнаха на една издатина, а Лио започна да рови из раницата си.
Джейсън бе щастлив от възможността да почине. Все още бе уморен, замаян и гладен. Но най-вече не му се срещаше с онова, което го очакваше. Завъртя златната монета между пръстите си.
„Ако умреш — бе го предупредила Хера, — ще е от нейната ръка.“
Която и да беше тя. След Хиона, майката на циклопите и загадъчната спяща жена, Джейсън нямаше нужда от поредната луда в живота си.
— Вината не е твоя — каза Пайпър.
Той я погледна неразбиращо.
— Моля?
— За това, че циклопите те изненадаха — поясни тя. — Вината не е твоя.
Той погледна към монетата върху дланта си.
— Глупаво беше. Оставих те сама и влязох в капана им. Трябваше да се досетя…
Той не довърши. Имаше твърде много неща, за които трябваше да се сети. Например кой е, как да се бори с чудовищата, как циклопите примамват жертвите си, имитирайки гласове, скрити в сенките. И още куп други неща. Цялата тази информация трябваше да е в главата му. Той дори знаеше къде точно, но усещаше тези места в ума си като празни джобове. Ако Хера искаше от него да успее, защо бе взела спомените, които можеха да му помогнат? Тя твърдеше, че амнезията му го е запазила жив, но в това нямаше никакъв смисъл. Започна да разбира защо Анабет иска да остави богинята в клетката й.
— Ей! — Пайпър стисна ръката му. — Не се впрягай толкова. Това, че си син на Зевс, не означава, че си човек-армия.
Няколко метра встрани от тях Лио бе напалил малък огън за готвене. Той си тананикаше, докато вадеше припаси от раницата и колана си.
На светлината на пламъците очите на Пайпър сякаш танцуваха. Джейсън ги изучаваше от дни и все още не бе сигурен какъв цвят са.
— Знам, че това е гадно за теб — каза той. — Не само приключението, имам предвид. Начинът, по който се появих в автобуса, мъглата, която измени спомените ти и те накара да мислиш, че аз… сещаш се.
Тя сведе поглед.
— Да. Е, никой от нас не е искал това. Вината не е твоя.
Тя подръпна плитчиците, падащи от двете страни на лицето й. Джейсън отново се зарадва, че тя бе загубила благословията на Афродита. С грим, нови дрехи и съвършена прическа изглеждаше на около двайсет и пет — суперзвезда, с която никога не би имал шанс. Никога не бе мислил, че красотата може да е сила, но Пайпър бе изглеждала силна. Могъща.
Харесваше обикновената Пайпър много повече. Тя беше някой, с когото можеше да си поговори. Но от друга страна, не можеше да изличи и спомена за другата Пайпър. Тя не бе илюзия. Тя също съществуваше. Но оставаше скрита.