В единия от тях се вихреше миниатюрен ураган и проблясваха мълнии. Някой бе пленил духовете на бурята и клетката трепереше, докато те се мъчеха да се измъкнат от нея. В другия имаше замръзнал като статуя нисък як сатир, който държеше дървена тояга.
— Тренера Хедж! — каза Пайпър. — Трябва да го измъкнем оттам.
И тогава долетя глас.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Тримата подскочиха.
Пред тях се бе появила жена. Тя носеше елегантна черна рокля и бижута с диаманти. Приличаше на бивш фотомодел. Беше на около петдесет може би, макар за Джейсън да бе трудно да прецени точната й възраст. Дългата й черна коса се спускаше над едното рамо, а лицето й бе изумително красиво като на звезда — слабо, с остри черти и студено, не съвсем човешко. Дългият й червен маникюр му напомни за ноктите на граблива птица.
Тя се усмихна.
— Толкова се радвам да видя нови клиенти. Как мога да ви помогна?
Лио погледна към Джейсън, сякаш за да му каже: „Ти си на ход“.
— Ъъ — започна Джейсън, — този магазин ваш ли е?
Жената кимна.
— Открих го изоставен, знаете ли. В наши дни това се случва често. Предполагам, заради ктениската. Така или иначе, реших, че мястото е идеално. Обичам да колекционирам ценни предмети и да помагам на хората срещу прилична цена. И така направих… как да се изразя… първата си инвестиция в тази страна.
Тя говореше с приятен акцент, но Джейсън не можеше да разбере откъде е. Във всеки случай бе приятелски настроена. Той се отпусна. Гласът й бе топъл и екзотичен. Джейсън искаше да го слуша.
— Значи отскоро сте в страната? — попита той.
— Да… отскоро — съгласи се жената. — Аз съм принцесата на Колхида. Приятелите ми ме наричат Ваше Величество. Кажете сега, какво търсите?
Джейсън бе чувал как богати чужденци си купуват американски магазини. Е, може би не всички продаваха отрови, живи палта, духове на бурята или сатири, но… с такъв хубав глас нямаше начин принцесата на Колхида да е лош човек.
Пайпър го сръчка в ребрата.
— Джейсън…
— Ъъ, добре — не я чу той — всъщност, Ваше Величество… — Той посочи с пръст клетката на първия етаж. — Там има един наш приятел, Глийсън Хедж. За сатира говоря. Може ли да ни го върнете?
— Разбира се! — съгласи се незабавно принцесата. — С радост бих ви развела из моя магазин. Но първо може ли да ми кажете имената си?
Джейсън се поколеба. Това не звучеше като добра идея. Някакъв спомен се опита да се прокрадне в съзнанието му — нещо, за което Хера го бе предупредила.
Но бе неясно, толкова неясно…
А от друга страна, Нейно Величество изглеждаше готова да им помогне. Ако можеха да вземат това, което искат, без битка, щеше да е по-добре. Освен това тази дама не изглеждаше враждебно настроена.
Пайпър понечи да каже:
— Джейсън, не бих…
— Това е Пайпър — каза тъпо той, — това е Лио. А аз съм Джейсън.
Принцесата го погледна и за миг лицето й заблестя с такава ярост, че Джейсън видя черепа под плътта й. Той усети как разумът му се замъглява все повече и повече. Знаеше, че нещо не е наред…
Но после мигът премина и Нейно Величество отново бе добре облечена изискана жена с топла усмивка и още по-топъл глас.
— Джейсън. Какво интересно име — каза тя, все така усмихната, макар очите й да бяха студени като чикагския вятър навън. — Мисля, че за теб ще измислим специална оферта. Хайде, деца. Хайде на пазар!
XXVII. Пайпър
На Пайпър й се искаше да побегне към асансьора. Другият вариант бе да нападне странната принцеса още сега, тъй като бе сигурна, че им предстои битка. Начинът, по който лицето на жената бе блеснало, когато чу името на Джейсън, бе достатъчно лош. Сега Нейно Величество се усмихваше все едно нищо не е станало, а Джейсън и Лио не намираха случващото се за странно.
Принцесата посочи гишето с козметиката.
— Да започнем с отварите?
— Яко — каза Джейсън.
— Момчета — намеси се Пайпър, — тук сме, за да хванем духовете на бурята и да освободим тренер Хедж. Ако тази принцеса наистина е наш приятел…
— Аз съм нещо повече от приятел, миличка — каза Нейно Величество, — аз съм търговец.
Диамантите, които носеше, проблеснаха, а очите й светнаха като на змия — студени и тъмни.