Пайпър се опита да сдържи емоциите си, но вероятно се изчерви. Почувства, че я побиват тръпки — сякаш принцесата можеше да чете мислите й. Освен това историята й се стори смразяващо позната. Спомени за стари митове, които бе чела с баща си, изплуваха в ума й, но тази жена… нямаше как да е същата!
— Както и да е — продължи Нейно Величество. — Моят герой трябваше да извърши много невъзможни подвизи. Не че се хваля, но нямаше да се справи без мен. Предадох семейството си, за да му помогна. Но той все пак ме излъга.
— Излъга? — намръщи се Джейсън, сякаш искаше да си спомни нещо важно.
— Това е гадно — каза Лио.
Нейно Величество го потупа нежно по бузата.
— Няма за какво да се безпокоиш, Лио. Изглеждаш честно момче. Винаги плащаш, каквото трябва, нали?
Лио кимна.
— А какво купувахме? Ще взема две.
Пайпър се намеси.
— Стъкленицата, Ваше Величество. Колко струва?
Принцесата погледна дрехите, лицето, позата на Пайпър, сякаш я преценяваше колко може да плати.
— Би ли платила всичко за нея, скъпа? — попита принцесата. — Имам чувството, че отговорът е да.
Думите заляха Пайпър като океанска вълна. Силата на предложението я замая. Искаше да плати всичко. Да каже: „Да“.
А после усети хлад в стомаха си. Осъзна, че я очароват. Бе усетила нещо подобно, когато Дрю бе говорила край лагерния огън, но това бе хиляди пъти по-силно. Нищо чудно, че приятелите й бяха замаяни. Така ли се чувстваха хората, които Пайпър придумваше? Почувства се гузна.
Сетне призова силата на волята си.
— Не, не бих платила каквато и да е цена, но бих приела разумно предложение, да. А след това ще си ходим, нали, момчета?
За миг думите й имаха някакъв ефект. Момчетата изглеждаха объркани.
— Да си ходим? — попита Джейсън.
— След като напазаруваме, нали? — добави Лио.
Пайпър искаше да изкрещи, но принцесата я погледна с нещо като уважение.
— Впечатляващо — рече жената. — Малцина устояват на предложенията ми. Да не си дете на Афродита, миличка? Ах, да, трябваше да се досетя. Няма значение. Може би трябва да разгледаме още неща, преди да решиш какво да си купиш, нали?
— Но стъкленицата…
— Хайде, момчета — тя се обърна към Джейсън и Лио. Гласът й бе толкова по-могъщ от този на момичето, толкова уверен. Пайпър нямаше шанс.
— Бихте ли искали да видите още?
— Естествено — отвърна Джейсън.
— Разбира се — додаде Лио.
— Отлично — каза принцесата. — Ще имате нужда от цялата помощ на света, за да стигнете до залива.
Ръката на Пайпър се премести върху кинжала. Спомни си съня на върха на планината — сцената, която Енкелад й бе показал, мястото, което знаеше, че след два дни трябва да предаде приятелите си.
— Залива? — попита Пайпър. — Какъв залив?
Принцесата се усмихна.
— Заливът, край който ще умрат. Нали така?
Сетне ги поведе към ескалаторите. Джейсън и Лио нямаха търпение да разгледат магазина.
XXVIII. Пайпър
Пайпър спря принцесата, докато Джейсън и Лио разглеждаха живите палта.
— Искате да пазаруват, докато умрат, нали? — попита Пайпър.
— Хмм… — Принцесата избърса прахта от няколко изложени меча. — Аз съм пророчица, миличка. Знам малката ти тайна. Но на теб не ти се говори за това, нали? Остави момчетата на мира. Виж само колко се забавляват!
Лио се засмя, докато пробваше шапка, направена от омагьосана миеща мечка. Ивичестата опашка и крачетата й трескаво се махаха във въздуха, докато Лио ходеше. В това време Джейсън оглеждаше спортното облекло.
Момчета да пазаруват дрехи? От това по-ясен знак, че са омагьосани…
Пайпър погледна към принцесата.
— Коя сте вие?
— Казах ти вече, миличка. Аз съм принцесата на Колхида.
— Къде е Колхида?
Изражението на принцесата стана някак тъжно.
— Къде беше Колхида, имаш предвид. Баща ми владееше далечните брегове на Черно море — толкова далеч на изток, че корабите на гърците едвам ни стигаха. Но Колхида вече не съществува. Няма я от хилядолетия.
— Хилядолетия? — попита Пайпър. Принцесата изглеждаше на не повече от петдесет години, но в сърцето на Пайпър се загнезди лошо предчувствие за нещо, което Борей бе казал в Квебек.