Рей Бредбъри
Изчезналият марсиански град
Огромното око плаваше в пространството. А зад огромното око, сред метал и механизми, се таеше малко око на човек, който гледаше и не можеше да се нагледа на купищата звезди и на пулсиращите светлини на милиарди, милиарди мили.
Малкото око уморено се затвори. Капитан Джон Уайлдър стоеше с ръка върху механизмите на телескопа, който изследваше Вселената, и накрая прошепна:
— Коя?
Астрономът до него отговори:
— Вие изберете.
— Да беше толкова лесно! — Уайлдър отвори очи. — Какви са данните на тази звезда?
— Алфа Лебед II. Същия размер и характеристики като нашето слънце. Възможно е да съществува планетна система…
— Възможно, но не сигурно. Ако изберем погрешна звезда, бог да е на помощ на хората, които изпращаме на двестагодишно пътуване да търсят планета, каквато там може и да няма… Не, в същност бог на мен да ми е на помощ, защото окончателният избор ще бъде мой, а може и себе си да пратя на това пътуване. Как можем да бъдем сигурни?
— Няма как. Избираме най-доброто предположение, изпращаме звездолета и почваме да се молим.
— Много окуражаващо наистина. Е, стига толкова. Уморен съм.
Уайлдър натисна бутона, с който се затваряше по-голямото око, телескопа на космическата обсерватория с ракетни двигатели, който безстрастно се взираше в бездната, виждаше много далеч, а знаеше много малко. Сега пък изобщо нищо не знаеше. Ракетната лаборатория висеше невиждаща сред безкрайната нощ.
— Да се връщаме! — нареди капитанът. — Прибираме се у дома.
И слепият просяк, протегнал ръка към звездите, разпери криле от пламъци и полетя.
От високо градовете на Марс изглеждаха много красиви. Спускайки се за приземяване, Уайлдър видя неоновите светлини сред сините хълмове и помисли: Ние ще разпалим огън и по световете на милиарди мили оттук, а децата на хората, които живеят сега под тези неони, ще направим безсмъртни. Много просто — успеем ли, те ще живеят вечно.
Да живееш вечно… Ракетата се приземи. Да живееш вечно. Вятърът, който полъхваше откъм близкия град, миришеше на машинно масло. Някъде гърмяха алуминиевите челюсти на музикален автомат. Край ракетодрома ръждавееше бунище. Стари вестници танцуваха по ветровитата писта.
Уайлдър застина неподвижен на върха на подемника. Без никакво желание да слезе долу. Светлините неочаквано бяха станали хора, а не думи — досега те бяха само думи, с които можеше да борави с изтънчена лекота.
Той въздъхна. Човешкото бреме бе прекалено тежко. Звездите бяха прекалено далеч.
— Капитане? — повика някой.
Той направи крачка. Подемникът се спусна. С беззвучен вой се понесоха надолу, към истинска, твърд с истински хора по нея, които го чакаха да избере.
В полунощ телексът изсъска и изстреля телеграмен куршум. Уайлдър седеше зад писалището, заобиколен от магнитни ленти и перфокарти, и дълго не посягаше да го вземе. Накрая издърпа съобщението, прегледа го бегло и го смачка на стегната топка, но след малко го разгъна, разглади го и препрочете:
КАНЯ ВИ С ЯХТА ПО КАНАЛА. ОТБРАНО ОБЩЕСТВО. ЧЕТИРИДНЕВНО ПЪТЕШЕСТВИЕ В ТЪРСЕНЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИЯ ГРАД. СЪОБЩЕТЕ ЗА СЪГЛАСИЕТО СИ.
Уайлдър присви очи и тихо се засмя. Смачка пак хартийката, но спря, вдигна телефонната слушалка и каза:
— Телеграма за И. В. Арънсън, Марс-сити, едно.
ПРИЕМАМ ПОКАНАТА. НЕИЗВЕСТНО ЗАЩО, НО ПРИЕМАМ.
Затвори телефона и остана дълго да седи, загледан в нощта, която таеше в сенките си всякакви шептящи, цъкащи и движещи се машини.
Сухият канал чакаше.
Двадесет хиляди години бе чакал той, но виждаше единствено призрачните приливи на всепроникващия прах.
А сега най-неочаквано нещо прошумоля.
И шумоленето се превърна в устремно понесла се водна стена.
Сякаш юмрук на огромна машина се бе стоварил някъде по скали и въздухът гръмовно отекна: „Чудо!“ И водната стена, горда и висока, се понесе по каналите, разля се до всяко пресъхнало кътче на канала и потече към древните костеливо-сухи пустини, слисвайки стари пристани, вдигайки скелетите на кораби, изоставени преди тридесет века, когато някогашната вода се бе изпарила.
Прииждащата вода мина през един завой и издигна кораб, свеж като самотно утро, с прясно изсечени сребърни винтове и месингови перила, с ярки, извезани на Земята знамена. Яхтата, закотвена на брега на канала, носеше името „Арънсън I“.
На борда се усмихваше човекът със същото име. Мистър Арънсън се вслушваше в оживялата вода под кила на кораба.
И ромоленето на водата бе прорязано от бръмченето на приближаващ въртолет, после от моторетка, а във въздуха, сякаш свикани от вълшебен сбор, привлечени от блясъка на вода в стария канал, откъм хълмовете долитаха хора-стършели с реактивни двигатели на гърба и увисваха на място, сякаш усъмнили се, че такова стълпотворение от живот е предизвикано по волята на един богат човек.