И така беше ден след ден, година след година. Тълпа лъжци заставаше между мен и всяко неприятно нещо и думите им ме обвиваха в коприни.
И най-неочаквано, преди пет-шест седмици, този човек ми каза истината. Нещо дребно. Не помня какво точно каза, но не се засмя. Дори не се усмихна.
И още немлъкнал, разбрах, че е станало ужасното.
Аз бях остаряла.
Яхтата леко се люшна по вълните.
— О, разбира се, щеше да има още много мъже, които да ме лъжат и пак да се усмихват на всичко, което казвам. Но видях годините пред мен, когато Красавицата вече няма като тупне с краче, да предизвика земетресение и да прави малодушни иначе добри хора.
Този човек ли? Той веднага си взе истината назад, щом разбра, че ме е потресла. Но беше късно. Купих си билет за Марс само за отиване. И като пристигнах, поканата на Арънсън ми позволи да участвам в това ново пътешествие, което ще свърши… кой знае къде.
Уайлдър се усети, че при последните й думи неволно бе взел ръката й.
— Не — каза тя и я отдръпна. — Не ми казвайте нищо. Не ме докосвайте. Никакви съжаления. И самосъжаления. — Тя се усмихна за първи път през пътуването. — Колко странно. Винаги съм си мислила колко ли ще е хубаво един ден да сложа край на целия този маскарад и да чуя истината. Но съм се заблуждавала. Нищо хубаво няма.
Тя се загледа в черните води край борда. Когато два-три часа по-късно вдигна поглед, до нея нямаше никой. Уайлдър си беше отишъл.
На втория ден, оставили се на волята на новите води, те заплаваха към високи планински вериги. По пътя закусиха в един старинен параклис, а вечерта хапнаха сред поредните развалини. Почти не говореха за Изчезналия. Град. Всички бяха сигурни, че никога няма да го открият.
Но на третия ден, без никой нищо да е казал, те усетиха да приближава духът на нещо Величествено.
Най-сетне поетът пръв изрази това с думите:
— Сякаш Бог си тананика някъде наоколо.
— Стига с твоите приповдигнатости! — обади се жена му. — Не можеш ли да говориш като хората, поне като имаш да им кажеш нещо?
— По дяволите, слушайте! — извика поетът.
Те се ослушаха.
— Нямате ли чувство, че сте застанали на прага на гигантска кухня с бумтяща пещ, а някъде вътре всичко е уютно и топло, мирише на дивно шкембе и чудни дреболии, целите в кръв и горди с кръвта, и някъде с грамадните си ръце, целите в брашно, Бог готви пиршеството на Живота. И в казана на Слънцето ври бульонът, от който ще процъфти живот на Венера, в този казан къкри бульон от кости и силни сърца, които ще бъдат вложени в животни по планети на десет милиарда светлинни години. И не е ли Бог доволен от пословичния си труд във Великата Кухня на Вселената, където е сготвил менюто за цялата история от пирове, глад, гибел и процъфтяване за милиарди и милиарди години? И щом като е доволен, няма ли Бог да си тананика? Вслушайте се в себе си. Не сте ли изпълнени до мозъка на костите от тази музика? Защото Бог не просто тананика, той пее във всеки атом. Танцува в молекулите. И вечен празник ни изпълва. Нещо наближава! Ш-ш-т!
И той допря дебелия си пръст до издадените устни.
Всички мълчаха и бледостта на Кара Корели осветяваше като прожектор тъмните води напред.
Предчувствието обзе всички. И Уайлдър. И Паркхил. Те запалиха цигари да го замъглят. Те угасиха цигарите. Целите бяха очакване в сумрака.
А напевът приближаваше. Ловецът го надуши и отиде на носа на яхтата при безмълвната актриса. А поетът седна да запише собствените си слова, които току-що бе изрекъл.
— Да — каза той, когато се показаха звездите. — То вече е почти до нас. Вече ни застига. — Той си пое дъх. — Ето го!
Яхтата навлезе в тунел.
Тунелът навлезе под планината.
И там беше Градът.
Градът се намираше в кухина на планината, заобиколен от свои собствени поляни и със свое собствено странно обагрено и осветено каменно небе над него. И той се смяташе за изчезнал и не можеха да го открият по простата причина, че хората го бяха търсили по въздух или размотавайки пътищата, а в това време каналите, които водеха до него, очакваха най-обикновени пешеходци да минат оттам, където някога бяха текли водите.
И ето че сега яхтата, пълна с чужденци от друга планета, докосна древния кей.
И градът помръдна.
В стари времена градовете бяха живи или мъртви, ако в тях има или няма хора. Съвсем просто беше. Но в по-късния живот на Земята или на Марс градовете вече не умираха. Те заспиваха. И в сънищата си зъбчатите колела и лагери си спомняха как е било някога и какво може би ще бъде отново.
И когато хората един по един слязоха на кея, те усетиха една велика личност — скритата, гресирана, покрита с метал, блестяща душа на Града, разбудена окончателно от някакъв невидим и нечут фойерверк.