— Аз ти казвах да си затваряш устата, моя е вината. Но сега давай, имаш думата.
— Какво очакваш от мен? Да ти кажа, че съжалявам ли?
— Мила моя, това едва ли е най-доброто начало — приближих се до нея. Венците ме заболяха, така бях стиснал челюсти, че зъбите ми се бяха впили във венците. — Искам цялата история. Искам да разбера защо ти си такава проклета малка Издайница и по какъв начин получаваш всичката тази помия, която изливаш около себе си цяла нощ.
— Седни — каза хладно, — че ще получиш схващане и ще паднеш.
Очите й се разшириха, в тях отново се появи онова черно нещо, което ме бе вледенило при първата ни среща. Прекосих стаята и седнах. Тя заговори с тих глас.
— Снощи аз бях обладана, Еди. При това не само веднъж, а отново и отново. Боже, колко си глупав понякога. Знаех, че ще се случи това, знаех си аз, но ти бе толкова тъпо упорит… ох, не мога да те виня, освен за нежеланието ти да се опиташ да ме разбереш. Ще опитам още веднъж. Ако искаш ми повярвай, ако не искаш — твоя воля, Еди. Знаех си аз, че това наближава. Аз зная само това, което трябва да кажа. Забавно е, нали? Спомняш ли си какво ти казах за онова тяло, което се зачева от подозрението и се ражда от вината. Това е малък и злобен полтъргайст, почти физическо въплъщение на омразата. Еди, аз просто не мога да бъда в една и съща стая с двама души, които носят подозрение и отговарящото му чувство за вина! А светът е пълен с такива хора, няма начин да ги избегнеш. Всеки човек носи в себе си десетки и десетки малки омрази и предразсъдъци. Добре, нека да ти дам един пример. Да предположим, че ти носиш в себе си омраза на расова почва, например, мразиш тибетците.
Както си седим ние с теб, влиза един тибетец. Сега ти вече го познаваш.Той е умна глава или ти е направил някаква услуга, може да е приятел на наши приятели. Близо половин час ти говориш възпитано и учтиво, всичко е наред. Дълбоко вътре в себе си, обаче, ти си казваш: „Мразя жълтата ти кожа, циврещ боклук.“ Всичко ще бъде наред, докато той не си дава сметка за твоето отношение. Но мине ли през главата му: „Той не ме харесва, защото съм от друга раса“ — готово, тук и в този момент се ражда полтъргайстът. Изпълва стаята, зарежда я цялата. Той има собствено тяло и сила, съвършено независими от теб и от тибетеца. Аз съм податливата и уязвимата. Той се приближава към мен. Опитвам се да го избягна. Вметвам умни реплики, движа се из стаята, захващам се с цветя или с книга, с нещо друго, но уви, безполезно. Не мога да му убягна. Не мога да го сломя и изгоня или да затворя за него егото си. Изведнъж той ме превзема изцяло. Ставам част от него. Той ме насочва и управлява. Омразата е неговата единствена цел. Той иска да извлече на показ твоята неприязън и неговото подозрение. Аз съм негов инструмент. Успявам да се контролирам, само колкото да укротя думите, които изгарят устните ми. Благодарение на това, вместо да изкрещя: „Той те мрази, защото мрази всички жълти като теб!“, аз се приближавам до човека, спирам до него и с половин уста казвам: „По-добре би било след малко да си тръгнете. Той не харесва тибетците и не бих могла да ви кажа колко време ще успява да се прави на учтив“. Полтъргайстът изчезва начаса след тази фраза. Омразата между вас е открита, вече не е тайна, а именно тайната омраза е същността на всеки полтъргайст. Той се разпада, а аз съм свободна. Но злото вече е сторено. Какво ми остава — най-много да се извиня, да направя някаква шега, например да кажа, че е станало забавно. Но никой не ще ми повярва, защото моето покварено твърдение е било истинско, не може да бъде отречено. Ако пък моето извинение все пак мине, тогава семената на омразата и на подозрението остават, онова нещо зачева отново, обладаването се повтаря отново. За да си спестя това, никога не се отричам от казаните думи и не се извинявам за тях. Иначе става само още по-лошо.
Ето така, Еди стават нещата и нищо не е в състояние да ги промени. Аз винаги съм била предразположена и уязвима, но сега съм постоянно в това състояние, благодарение на опитите, които направих, докато бях сама горе в планината. Не мога да се променя, Еди. Не би трябвало да се женя за теб, не трябваше да ти причинявам това. Аз… мисля, че това е краят. Ще се махна — опита да се засмее. — Добре поне, че не сме женени отдавна, и не сме натрупали домакинство и купища мебели, нали?
— Аха — казах. Наблюдавах я как стана, облече една домашна роба и започна да си събира багажа. Движеше се бързо из апартамента и събираше разни неща, които едва бях попривикнал да виждам в апартамента си. Нужно ми бе време. Песента на едно бекярско леговище е изпята, щом в него се настани жена. След малко отидох оттатък и си легнах. Леглото все още бе запазило топлинка и приятно ухание. Обърнах се към стената и след минутка я чух как тропна още един куфар до другите в средата на стаята. Гледаше към мен, усещах погледа й. Знаех, че е облечена за излизане. Съвсем готова да си отиде.