Сара Шепард
Издирва се
(книга 8 от поредицата "Малки сладки лъжкини")
„Има две трагедии в живота — едната е да загубиш копнежа на сърцето си, а другата — да си го върнеш.“
Хвърлете един поглед
Казват, че една снимка струва хиляда думи. Камерата за наблюдение улавя красива брюнетка, която се изнизва с цял джоб златни дрънкулки от „Тифани“. Снимка, направена от папарак, разкрива връзката на млада старлетка и женен режисьор. Но онова, което снимката не може да ви покаже, е, че онова момиче е служителка в магазина, която носи гривничките на шефа си, а режисьорът е подал молба за развод още предишния месец.
А какво може да разкрие семейната фотография? Вземете например една снимка с мама, татко, сестричката и братчето, застанали ухилени пред вратата на луксозната викторианска къща. А сега се вгледайте по-внимателно. Усмивката на татко изглежда малко пресилена. Погледът на мама е насочен наляво, към съседската къща — или може би към съседа. Братчето е стиснало здраво парапета, сякаш иска да го строши на две. А сестричката се усмихва загадъчно, сякаш крие някаква сочна тайна. Половината заден двор е скрит зад гигантски жълт булдозер, а някъде в дъното наднича някой, от когото се забелязва само размазана руса коса и бледа кожа. Това момче ли е… или момиче? Дали не е просто игра на светлината, или отпечатък от пръст?
А може би всички онези неща, които сте пропуснали на пръв поглед, означават много повече, отколкото въобще сте си представяли.
Четири красиви момичета в Роузууд вярваха, че знаят точно какво се е случило в нощта, когато най-добрата им приятелка изчезна. Някой беше арестуван и случаят беше приключен. Но ако отново се разровят в спомените си, ако се фокусират върху различните странични проблясъци, върху тревожните усещания, от които не могат да се отърват, върху хората от най-близкото им обкръжение, те може и да се изненадат — дори ужасят — от онова, което ще открият.
Все пак истината е по-необичайна от измислицата. Особено тук, в Роузууд.
Онази юнска вечер беше мъглива и безлунна. В гъстата, тъмна гора цвърчаха щурци и целият квартал миришеше на току-що цъфнали азалии, свещи с цитронелово масло и хлор от басейна. Чисто нови луксозни коли се гушеха в големите гаражи. Както всичко останало в Роузууд, Пенсилвания, шикозно, провинциално предградие на около двайсетина мили от Филаделфия, тук нямаше и стръкче трева, което да не е на мястото си и всеки се намираше точно там, където трябваше да бъде.
Почти всеки.
Алисън Дилорентис, Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри, Емили Фийлдс и Хана Мерин светнаха всички лампи в превърнатия в апартамент хамбар в задния двор на къщата на Спенсър и се подготвиха за традиционното гостуване с преспиване по случай завършването на седми клас. Спенсър бързо хвърли в коша няколко празни бутилки от бира „Корона“. Бяха останали от сестра й Мелиса и приятеля й Иън Томас, които Спенсър беше изгонила от хамбара минути по-рано. Емили и Ариа хвърлиха спалните си чували в ъгъла. Хана се настани на дивана и започна да хрупа пуканки от купата, оставена на масата. Али затвори вратата на хамбара и пусна резето. Никоя от тях не чу тихите стъпки по росната трева, нито видя лекото замъгляване на прозореца от нечий дъх.
Щрак.
— И така, мацки — рече Алисън, сядайки върху облегалката на кожения диван. — Открих идеалния начин за прекарване на времето. — Прозорецът не беше отворен, но стъклото беше тънко и гласът й проникна през него, отеквайки в спокойната юнска нощ. — Научих се да хипнотизирам хората. Мога да ви омагьосам всичките наведнъж.
Настъпи продължителна пауза. Спенсър се хвана за колана на поличката си за хокей на трева. Ариа и Хана се спогледаха разтревожено.
— Мо-о-о-ля ви! — провлачи глас Али, притиснала дланите си като за молитва. Тя погледна към Емили. — Ти ще ми позволиш да те хипнотизирам, нали?
— Ами… — потрепери гласът на Емили. — Ъ-ъ-ъ…
— Аз съм навита — обади се Хана.
Щрак.
Бръм.
Останалите се съгласиха неохотно. Как биха могли да откажат? Али беше най-популярното момиче в „Роузууд дей“, тяхното училище. Всички момчета искаха да ходят с нея, всички момичета искаха да бъдат като нея, всички родители смятаха, че е съвършена и тя винаги получаваше онова, което поиска. Когато предишната година, на благотворителния бал на „Роузууд дей“, Али избра Спенсър, Ариа, Емили и Хана за свои най-добри приятелки, за тях това беше като сбъдната мечта — за един ден те се превърнаха от невзрачните Никои във важните, блестящи Някои. През уикенда Али ги водеше край езерото Поконос, осигуряваше им кални маски и запазено място на най-добрите маси в кафенето. Но освен това ги караше да правят неща, които въобще не им допадаха — като Онова с Джена, ужасяващата тайна, която се бяха заклели да пазят до края на живота си. Понякога се чувстваха като безжизнени марионетки, а Али определяше всяко тяхно движение.