— Не съм психо — извика Хана с треперещ глас.
Смехът продължи да се носи. Хана се огледа безпомощно. Група хлапета в другия край на коридора ги гледаха. Дори един учител подаде глава от стаята по природни науки и ги погледна с любезно любопитство.
— Да се махаме оттук — промърмори Майк в ухото на Хана. Той се врътна и хукна по коридора. Едната му маратонка беше развързана, но той не се спря да я завърже. Хана искаше да тръгне след него, но усещаше краката си като сраснали с полирания мраморен под. Кикотът се усили.
Това беше по-ужасно и от онзи път в пети клас, когато Али, Наоми и Райли нарекоха Хана „лоена топка“ в гимнастическия салон и се изреждаха да я мушкат в стомаха. Беше по-ужасно и от онзи път, когато тъй наречената й най-добра приятелка, Мона Вандерваал, й изпрати с шест номера по-малка рокля, която да облече за партито по случай рождения й ден — роклята се разцепи в мига, когато тя влезе в залата. Майк би трябвало да е популярен. Тя би трябвало да е популярна. А сега и двамата бяха… изроди.
Хана прекоси фоайето и излезе навън. Хапещият февруарски вятър я гризна по носа и накара знамената, които се издигаха в центъра на поляната, да заплющят ядосано около пилоните си. По улицата се зададоха автобуси, спряха се на алеята пред училището и без да угасят двигателите си, зачакаха вторача смяна ученици. Две гарги се разхождаха важно под високата върба. Зад прерасналите храсталаци се мерна тъмна сянка.
Косъмчетата по ръцете на Хана настръхнаха, в съзнанието й изникна снимката й, която се беше появила в списание „Пийпъл“. Ненормалната й съквартирантка в Убежището, Айрис, я беше снимала в тайната таванска стая, чиито стени бяха покрити с драсканици от някогашни пациенти на клиниката. Рисунката точно зад главата на Хана, която се намираше зловещо близо до лицето й, представляваше голям, ясно забележим портрет на Али. Момичето от стената изглеждаше заплашително… и живо. Знам нещо, което ти не знаеш, като че ли казваше Али от рисунката. И смятам да запазя тайната си.
Изведнъж някой потупа Хана по рамото. Тя изпищя и се обърна рязко. Емили Фийлдс отстъпи стреснато назад и закри лицето си с ръце.
— Извинявай!
Хана прокара пръсти през косата си, дишайки учестено.
— Господи! — изпъшка тя. — Повече не прави така.
— Трябваше да те намеря — каза Емили задъхано. — Идвам от кабинета на директора. Обади ми се майката на Али.
— Госпожа Дилорентис? — Хана сбърчи нос. — Защо е тръгнала да те търси в училище?
Емили потри длани.
— Смятат да дадат пресконференция в дома си — каза тя. — Госпожа Дилорентис иска да бъдем там. Щяла да ни каже нещо.
Студени тръпки побиха Хана.
— Какво означава това?
— Не знам. — Зениците на Емили бяха разширени и луничките изпъкваха на лицето й. — Но няма да е зле веднага да тръгнем. Пресконференцията вече започва.
4.
Една руса бомба
Зимното слънце се снижаваше към хоризонта. Емили седеше на предната седалка на хондата на Хана и гледаше през прозореца, докато профучаваха по Ланкастър авеню. Придвижваха се с пълна скорост към Ярмът, където сега живееха семейство Дилорентис. Спенсър и Ариа щяха да ги чакат там.
— Тук свий вдясно — каза Емили, четейки инструкциите, които госпожа Дилорентис й беше продиктувала по телефона. Те навлязоха в един квартал, наречен „Дароу фармс“. Той изглеждаше така, сякаш някога наистина е бил ферма — с ниски зелени хълмове, множество ниви за посеви и обширни пасища за добитък — но строителният предприемач я беше разделил на равномерни терени, които бе застроил с огромни къщи. Всеки дом имаше каменна фасада, черни щори и млади японски кленове в предния двор.
Не беше трудно да се намери къщата на семейство Дилорентис — на алеята към дома се беше събрала огромна тълпа, в предния двор беше издигнат голям подиум, а наоколо сновяха оператори, репортери и продуценти. Една фаланга полицаи се беше строила до вратата на къщата, повечето от тях носеха заплашителни черни пистолети на коланите си. Голяма част от хората в тълпата бяха журналисти, но имаше и няколко любопитни зяпачи — Емили забеляза Лейни Айлър и Джема Карън, две момичета от отбора по плуване, които се бяха облегнали на една секвоя. Сестрата на Спенсър, Мелиса, се мотаеше край джипа си.
— Леле — прошепна Емили. Слухът се беше разпространил много бързо. Сигурно онова, което щеше да се случи след малко, беше ужасно важно. Емили затръшна вратата на колата и тръгна заедно с Хана към тълпата. Беше забравила да си вземе ръкавиците и вече усещаше как пръстите й се вкочаняват от студа. След убийството на Джена тя беше станала ужасно разсеяна, нощем не можеше да спи и не хапваше почти нищо.