Напоследък Али пренебрегваше обажданията им, излизаше с по-големите си приятелки от отбора по хокей на трева и като че ли се интересуваше единствено от тайните и провалите на момичетата. Дразнеше Ариа с подмятания за тайната връзка на баща й с една от неговите студентки. Подиграваше Хана с нарастващата й мания по снаксовете — и нарастващата й талия. Присмиваше се на Емили заради кучешката й привързаност към нея и заплашваше да разкрие, че Спенсър се е целувала с гаджето на сестра си. Всяко от момичетата подозираше, че приятелството им с Али е към своя край. Дълбоко в себе си се чудеха дали след тази нощ ще продължат да бъдат приятелки с нея.
Щрак.
Али обиколи стаята, палейки ваниловите свещи със запалка и спускайки щорите — за всеки случай. Тя каза на момичетата да седнат по турски на кръглия везан килим. Те го направиха, но изглеждаха раздразнени и смутени. Какво щеше да стане, ако Али наистина успееше да ги хипнотизира? Всички те криеха тайни, които само Али знаеше. Тайни, които не искаха да споделят помежду си, камо ли с останалия свят.
Щрак.
Бръм.
Али започна бавно да брои на обратно от сто, гласът й беше нежен и успокояващ. Никой не помръдваше. Али прекоси стаята на пръсти, подмина голямото дъбово бюро, препълнените с учебници рафтове и малката кухничка. Всички стояха послушно неподвижни като статуи. Никоя от тях не се осмели да погледне към прозореца. Нито една от тях не чу механичните щракания на тромавия полароиден фотоапарат, който запечатваше размазаните им образи, нито бръмченето му, когато изплюваше снимките на земята. През летвичките на една от щорите имаше достатъчно голям процеп, за да може да им се направи прилична снимка.
Щрак.
Бръм.
Когато Алисън почти стигна до края на броенето, Спенсър скочи и изтича до тъмния прозорец.
— Много е тъмно тук — обяви тя. Дръпна пердетата, разкривайки нощния двор. — Искам да е по-светло. Може би всички го искаме.
Алисън ги погледна. Очите им бяха здраво затворени. Устните й се изкривиха в усмивка.
— Затвори ги — настоя тя.
Спенсър завъртя очи.
— Господи, ти си болна.
Али погледна към прозореца. По лицето й пробяга страх. Дали беше видяла нещо? Дали знаеше кой е там? Дали знаеше какво предстои?
Но после тя отново се обърна към Спенсър. Ръцете й бяха свити в юмруци.
— Мислиш, че съм болна?
Щрак. Поредната снимка падна от фотоапарата. Образът се материализира бавно от нищото.
Спенсър и Али останаха дълго вперили поглед една в друга. Останалите седяха на килима. Хана и Емили се поклащаха напред-назад, потънали в сън, но очите на Ариа бяха полуотворени. Погледът й беше насочен към Али и Спенсър; тя наблюдаваше сблъсъка между тях, неспособна да го спре.
— Върви си — сопна се Спенсър, сочейки към вратата.
— Хубаво. — Али хукна към оградата, затръшвайки вратата зад гърба си.
Тя се спря за момент, дишайки учестено. Листата на дърветата шумоляха и шепнеха. Жълтата светлина от лампата, която висеше над входа на хамбара, осветяваше лявата половина на тялото й. Лицето й беше сгърчено от гняв и решителност. Али не се огледа страхливо. Не усети опасното присъствие наблизо. Може би защото вниманието й беше заето със собствената й опасна тайна. Тя трябваше да се срещне с един човек. И трябваше да избегне друг.
След малко тръгна надолу по пътеката. Секунди по-късно вратата на хамбара отново се затръшна. Спенсър тръгна след нея, настигайки я от другата страна на дърветата. Шепотът им ставаше все по-силен и по-гневен. Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да ти го дам. Прочела си го в дневника ми, нали? Мислиш си, че целувката на Иън е нещо специално, но той ми каза, че дори не си знаела как да се целуваш.
Разнесе се пльокащият, мокър звук от плъзгащи се по тревата обувки. Писък. Опасно изхрущяване. Ужасено ахване. След това тишина.