— И това те изненадва? О, да, би трябвало. Предполага се, че не би одобрила човек като него. Това е в разрез с принципите ти.
— Да, в разрез е, но Гейлън е… различен.
— Безспорно. Никакви вести от Касълтън?
— Не. Може да отнеме известно време да изровим кирливите ризи на Мадън. Той е политик, а те заравят труповете доста надълбоко.
— Просто ги намери.
— Как е кучето?
— По-сговорчиво от Сара.
— Е, не можеш да я виниш за…
— Ще ти се обадя, когато стигнем в Санто Камаро.
— Прекрати разговора и набра номера на Гейлън.
— Какво става?
— Няма ли да ме поздравиш? Няма ли учтивости? — заговори провлечено Гейлън. — След всичките онези години в Токио смятах, че си се научил на обноски.
— Локализирахте ли го?
— Кога съм те разочаровал? Знаем района, но Санчес казва, че Руджак мести лагера си на няколко дни. Освен това ще ни заложи капан с лагер примамка.
— Трябва веднага да намерим истинския. Не можем да си позволим никакво допълнително време. Трябва да влезем и излезем бързо, иначе заложникът ще бъде мъртъв. Сигурен ли си, че си измъкнал истината от Санчес?
— Засегна ме дълбоко. Не само липса на маниери, ами и съмнение. Признавам, че Санчес бе упорит, но накрая разумът надделя.
— Пари?
— Не. Той вече е направил огромно състояние от търговията с наркотици. Там се въртят милиони. Трябваше да убедя негодника, че Руджак е по-безобиден враг от мен. Представяш ли си, не ме вземаше насериозно!
— Сигурен съм, че не е било за дълго.
— Почти тридесет минути.
— Отпуснал си се.
— Сега пък обиди! — Цъкна с език. — А докато се занимавах с това, направих и малкото проучване, което ми възложи.
— И?
— Потвърдено е.
Пръстите на Лоугън се стегнаха около телефона.
— Кучият му син!
— Искаш ли да се погрижа за това?
— Не, сам ще го направя. — По дяволите, знаеше си. — Но не мога да позволя Санчес да доносничи на Руджак.
— Няма. Изпратих го в чужбина с куфар от парите на Руджак, които переше. Хубаво е опакован.
— Добре — отвърна Лоугън. — След няколко часа пристигам в Санто Камаро.
— Вече съм на път. Ще стигна след около час и ще се свържа с Касълтън, за да ви вземе от летището.
Лоугън затвори. Всичко бе в движение. Както обикновено, Гейлън бе успял и имаше необходимата му информация. А самият той държеше Сара и Монти и бе намерил начин да я накара да му сътрудничи доброволно.
Нима? Всъщност Сара бе поела контрола. Бе обърнала ситуацията, превръщаща я в жертва, в положение, в което тя командва. Колко ли пъти е трябвало да го прави, залагайки живота си?
Господи, какво правеше? Бе взел решение и не бе моментът да съжалява. Пъхна телефона в джоба си, напусна кабината и тръгна обратно по пътеката към кухнята на самолета.
Сара спеше на кушетката и не помръдна, когато спря до нея. Монти отвори едното си око и затупа лениво с опашка.
— Шшшт.
Но Сара не се събуди, а дори и в дрямката си оставаше свита в самозащита, с напрегнати и стегнати мускули.
Спасителен отряд. Какво караше човек да приеме кариера, която предполага не само опасност, но и постоянно отчаяние? Всички досиета и доклади на света никога не можеха да ти разкрият движещата сила на една личност. Знаеше, че Сара е силна, умна, справяше се сама с неприятностите и имаше отлично чувство за хумор, също като неговото. Но започваше да осъзнава, че под твърдата фасада се крие нещо повече. Що за жена бе Сара Патрик?
Е, нямаше вероятност да разбере. Беше предпазлива, а той твърдо се бе установил във вражеския лагер. Какво пък! Нямаше значение. Не бе нужно да я опознава. По-добре да не го прави. Отдавна бе научил, че е опасно да се сближаваш с хора в опасни ситуации. Беше прекалено болезнено, ако ги загубиш.
Чен Ли.
Запрати мисълта обратно в мрака, където й бе мястото. Тогава беше млад и много по-неопитен. Не беше нужно настоящата ситуация да свърши като онази. Сара Патрик не бе Чен Ли.
Можеше да я опази жива.
САНТО КАМАРО
— Това е Сара Патрик — представи я Лоугън на Касълтън на летището. — Рон Касълтън. Работи за мен.
— Като всички нас — промърмори тя. Направи жест и Монти скочи в колата. — Приятно ми е, господин Касълтън. Това е Монти. Нямам здравни документи за него. Ще имаме ли някакви неприятности с властите?
Той зяпаше ококорен кучето.
— Какво става тук? Ако ме бяхте предупредили, можеше да…
— Няма да са необходими документи — намеси се Лоугън. — Ще влезем и излезем от страната, преди да усетят, че сме пристигнали.
— Ами ако не стане така?
— Ще се погрижа за това. — Лоугън седна на предната седалка. — Имаш ли вести от Гейлън?