— Когато го намерим. Доколко са способни Сара и кучето й?
— Смяташ ли, че ще рискувам с някого, ако не мислех, че ще се справи? Но искам да я пазиш, Гейлън. Ако нещо се случи с мен, изведи я заедно с Монти.
— Ще направя всичко по силите си. — Замълча за момент. — Нали знаеш, че ако Руджак оцелее, и тя може да попадне под прицела му?
— Не съм глупак. Това е една от причините, поради които не казах на Касълтън за нея и кучето. Отсега нататък ще се погрижа да не попада пред погледа на някой от хората му и ще се надявам на успех.
— Ако не успеем?
— Ще се тревожа, ако се случи. Необходима ми е. — Смени темата. — Нещо не ми дава покой. Руджак може да си играе с… — Поклати глава. — Не зная. Просто се чувствам неспокоен. Когато се обади, имах усещането, че ми задава някаква загадка.
— Лагерът капан?
— Може би. — Замисли се за миг. — Знаеш ли, изпрати ми нещо точно преди да удари центъра — скарабея на Чен Ли.
— Не ми го спомена.
— Не бях сигурен дали има някакво значение. И все още не зная.
— Как го е взел?
— Открадна цялата колекция от спалнята й, преди да напусне Токио. Полицията в Банкок я търси, но не я намери. Мислех, че може да я е продал и да е скътал парите. Биха били достатъчно да го измъкнат от дузина затвори.
— Явно не ги е продал, иначе би излязъл от затвора много по-рано. Трябва да означава нещо за него.
— Разбира се, че означава. Години наред разказваше на Чен Ли за древен Египет, опитваше се да й промие мозъка. Купуваше й книги и я водеше по музеи. Подарил й е този скарабей, когато била едва петнадесетгодишна.
— Защо да си прави целия този труд… — Гейлън подсвирна тихо. — Какъв пресметлив негодник!
— И тогава се появих аз — продължи Лоугън. — Мисля, че ако Чен Ли не се бе разболяла, щях да претърпя преждевременна злополука. И можеше да му се размине. — Устните му се изкривиха. — Както каза, смятах го за най-добрия си приятел.
— Тогава скарабеят може би е някакъв вид укор?
— Може би. Но ми се струва… Кой знае, дявол да го вземе? Просто ме притеснява. Сара легна ли си?
Гейлън направи гримаса.
— След като ме би три игри на покер. Може да се препитава в Лас Вегас. Много е умна.
— Зная. И мен ме обра веднъж, в началото на запознанството ни. Каза ми, че покерът бил предпочитана игра, когато спасителните отряди чакат да заминат за бедствения район.
— Е, да се надяваме, че тази работа няма да се превърне в бедствие. — Бяха стигнали до лагера и той снижи гласа си, за да не събуди Сара, която лежеше с Монти от другата страна на огъня. — Какви са шансовете?
— Купих си достатъчно време. Мисля, че имаме два дни, преди Руджак да заподозре нещо. Ако действаме бързо и се възползваме от изненадата… залог седем на десет.
Гейлън се отпусна на одеялото си.
— Ще трябва да изпълним и двете условия. Имам много живот пред себе си. Съществуват още милиони хора, които не са изпитали интелигентността и чара ми.
— Ще го имам предвид. — Лоугън се изтегна на своята постелка и затвори очи.
Смърт.
Гейлън бе прав. Изминало бе доста време за Лоугън, но не се поколеба ни за миг. Винаги бе вярвал в принципа „око за око“. Примитивно, но справедливо.
Руджак разбираше тази философия. Бе чакал почти петнадесет години, за да пипне Лоугън, и сега бе там някъде, с потекли лиги.
Лоугън мислено бе прехвърлил вероятните мишени. Коя щеше да е следващата, която врагът му щеше да избере?
Майната му. Нямаше смисъл да се тревожи за бъдещи мишени, докато не освободят Басет, а разполагаше със Сара, Монти, Гейлън и екипа му, за да помогнат в тази работа.
А залог седем на десет не беше чак толкова зле.
Седем към десет.
Сара се взираше в мрака, когато чу Лоугън да си ляга срещу нея. Шансовете бяха добри, по-добри, отколкото онези, срещу които се бе изправяла в множество ситуации в живота си. А вероятността тя и Монти да оцелеят трябваше да е още по-голяма, защото ролята им приключваше в момента, в който откриеха лагера на Руджак. Нямаше да участва в нападението и дори Лоугън и Гейлън да бъдеха заловени и убити, тя и Монти притежаваха познанията и опита да оцелеят сами в джунглата.
Господи, колко безсърдечна беше!
Не, не беше. Имаше пълното право да пази живота си и този на Монти, без да изпитва чувство на вина. Харесваше Гейлън, но той трябваше да свърши определена работа и очевидно бе наемник, на когото плащат добре, за да поема рисковете. Що се отнася до Лоугън, той ги бе оплел в тази паяжина. Дори мотивът му — да спасят служителя му, да бе израз на състрадание, методите му определено не бяха. Не, тя бе сама и трябваше да се съобразява с това.