Десет минути.
Двадесет.
Тридесет.
Тридесет и пет минути изминаха, преди да чуе хеликоптера.
Слабо.
Далечно.
Но приближаващо се с всяка секунда.
Закопча каишката на Монти.
— Хайде, момче!
Той се втурна нетърпеливо надолу по пътеката пред нея, повличайки я през храсталаците. Дори Сара да не знаеше къде точно отиват, кучето знаеше.
Изстрели.
Експлозии.
Зърна лагера, който изглеждаше като бойно поле. Задушлив дим. Трупове. Бой. Спря на пътеката, зяпнала от удивление. Какво ставаше тук? Когато хеликоптерът се върнеше, битката трябваше да е приключила. А не беше.
— Какво правиш тук, по дяволите? — До нея бе Лоугън. — Няма значение. Просто не се приближавай повече. Остани при нея, Басет — добави през рамо.
Високият слаб мъж зад него кимна.
— Няма да мръдна, докато не се върнеш за мен. Обещавам.
Лоугън се обърна и изтича обратно към лагера.
Пета глава
— Моментът не е подходящ за запознанства, но аз съм Том Басет — заяви мъжът, застанал до Сара. — А вие сте?
— Сара Патрик. — Тонът й бе разсеян, а погледът й следваше Лоугън.
„Какво правиш тук, по дяволите?“, бе я попитал той.
— Нямам представа защо сте тук, но много се радвам да ви видя. Дявол да го вземе, радвам се да видя всеки, освен онези наемници на Руджак. — Басет поклати глава. — Мислех, че песента ми е изпята. Когато видях Лоугън да нахълтва в палатката ми, ми се искаше да го разцелувам.
— Мисля, че това би го разстроило.
Ако Лоугън не я бе очаквал, значи не се бяха обадили за хеликоптера.
Но той идваше. Бе го чула.
Мили боже!
— Стойте тук! — Тя хукна към лагера. Още виждаше как Лоугън си проправя път през дима към мястото, където стоеше Гейлън. Сара и Монти стигнаха до тях на прибежки.
Лоугън не се зарадва да я види.
— Казах ти да…
— Млъкни! Да не мислиш, че съм дошла тук просто защото искам да видя как убиваш и осакатяваш хората? Повика ли хеликоптера?
— Още не.
— Да, но чух хеликоптер, по дяволите! И ако не е бил пилотът на Гейлън, кой мислиш, че е?
Той се вцепени.
— По дяволите! Руджак! Сигурна ли си?
— Летяла съм с достатъчно хеликоптери, за да позная звука им и насън. Вашата изненада не сполучи.
— На какво разстояние беше?
— Тогава не беше близо, но може вече да са почти над главите ни.
Гейлън се извърна.
— Ще се обадя да ни вземат. — Размаха ръка и подвикна на хората си: — Изтегляме се!
— Кажи на пилота да отиде до поляната — нареди Лоугън. — Трябва да тичаме обратно натам.
— Вземи Басет и се махай от тук. Ще бъдем точно зад теб. Не е…
Ротори. Силни. Близки.
Сърцето й подскочи. Не виждаше хеликоптера през палмите, но трябва да беше близо и с всяка минута се приближаваше все повече.
Лоугън я хвана за ръката.
— Бягай! Аз ще взема Басет.
Нямаше нужда от второ напомняне.
— Монти!
Клоните я шибаха през лицето, докато си проправяше път през джунглата, съпътствана от кучето.
Хеликоптерът прелетя над нея, почти над палатките.
Куршуми.
Стреляха по лагера.
Лоугън и Басет вече бяха до нея.
Още изстрели от въздуха.
Гейлън и хората му бяха зад тях, после ги подминаха, тичайки към поляната.
Нямаше и миля разстояние, но изглеждаше хилядократно повече.
Дробовете я боляха, когато се опитваше да си поеме дъх. Господи, как се страхуваше! Трябваше да престане. Страхът бе винаги враг. И преди се бе бояла и бе оцелявала. Щеше да оцелее и сега.
Поляната бе пред тях. Щеше ли да ги чака вертолетът?
Той се приземяваше, когато изскочиха от джунглата. Наемниците дори не изчакаха да докосне земята, а отвориха вратата и скочиха в него. Гейлън застана до вратата, махайки на останалите да влязат, после се качи и самият той.
Басет стигна до хеликоптера и той го издърпа вътре.
— Лоугън! — извика Гейлън. — Побързай! Качвай се, по дяволите! Трябва да са ни забелязали. Чувам ги да се приближават.
— Аз също. — Лоугън се взираше в небето. — Качи Сара и кучето!
Тя хвърли поглед през рамо и видя вертолетът на Руджак да се носи ниско и бързо към тях.
— Побързай! — Гейлън й подаде ръка.
— Монти! — извика тя и ритрийвърът скочи вътре с нея.
Куршуми обсипаха поляната от хеликоптера на Руджак.
Лоугън се отдръпна от машината, вдигна оръжието си и пусна откос към приближаващата машина.
Още един откос.
— Лоугън! — извика Гейлън.
Той се свлече, а от бедрото му потече кръв.
— Махай се оттук, Гейлън!
— Как не! — Изскочи от хеликоптера.
Но ритрийвърът го бе изпреварил и вече тичаше към ранения.