— Не, за Додсуърт не. Не трябва да им споменава за него. Вече съм утроил охраната там. Додсуърт ще бъде в безопасност.
— Не подценявай Руджак.
— Не е нужно да ми го напомняш.
— Спокойно.
— Не се чувствам спокоен. — По дяволите, надяваше се Руджак да е загинал! — Опитай се да го откриеш. Ако не можеш да определиш местоположението му, намери някой, който да те упъти. Трябва да знаем какво е намислил. — Трябваше да разсъждава, борейки се с пулсиращата болка. — О, и кажи на Маргарет да накара пилота да се насочи към Финикс и да се погрижи в къщата да ме очаква хирург, за да извади проклетия куршум.
— Финикс?
— Там има охрана. Ще я удвоя и ще устроя квартира за Басет.
— Ами Сара Патрик?
— Шансовете ми да я накарам да остане в къщата са нищожни. Уреди наблюдение и охрана за ранчото, но гледай тя да не усети.
— Дадено. Ами ти? Руджак иска да хване тъкмо теб и да те убие.
— Сега съм в безопасност.
— О, така ли? Куршумът в крака ти е доказателство за безопасността.
— Мисля, че Руджак би бил много разочарован, ако този куршум ме беше убил. Иска първо да ме измъчи. Каза ми го.
— Да се надяваме само, че няма да промени решението си. — Гейлън затвори.
„Руджак няма да промени решението си“, помисли уморено Лоугън. Твърде отдавна бе планирал отмъщението си.
— Монти искаше да дойде. — Сара стоеше до него с кучето на ръце и внимателно го постави на пода до кушетката на Лоугън. — Плешката го боли, но не можах да го спра да не се опитва да допълзи до теб. Знае, че си ранен, и иска да те успокои. След като свърши с обаждането, ще заспиваш ли? Не искам Монти да се безпокои повече, отколкото сега.
— Ще заспя. — Посегна и погали ритрийвъра по главата. — Не бих искал той да се тревожи.
Тя взе телефона от него и го остави на масичката.
— Ами Руджак?
— Жив е.
— И какво ще направиш по въпроса?
— Ще изчакам. Ще бъдем нащрек. Ще го намерим. — Направи пауза. — Но Басет ще трябва да отиде в къщата във Финикс заради собствената си безопасност.
— Защо там?
— Защо не? Мястото е доста хубаво. Беше отседнала там за известно време с Ийв. Предполагам, че няма да искаш да останеш там, докато Монти се възстанови?
— В никакъв случай. Искам да си ида у дома.
Точно от това се боеше.
— Имаш ли нещо против да отидем първо до къщата, преди да те откарат в ранчото? Трябва да ми извадят куршума.
— В къщата вместо в болница?
— В болниците задават въпроси.
— Лекарите са задължени от закона да докладват за огнестрелни рани.
— Но често могат да бъдат убедени да се забавят или дори да забравят да докладват.
— С пари?
— Или влияние. Или дори с щедро дарение. Нагледали са се на толкова страдание, че понякога пренебрегват закона пред дарение, което би помогнало да се спасят хиляди.
— И да си рискуват разрешителното.
— Изборът е техен, Сара. — Затвори очи. — А сега си върви и остави мен и Монти да поспим. Уморих се да се отбранявам.
— След минутка. — Лоугън чу звука от наливане на вода, отвори очи и видя Сара да оставя гарафата. Подаде му още две таблетки „Тайленол“. — Вземи ги. Не искам да не можеш да си намериш място и да обезпокоиш…
— … Монти — довърши той вместо нея. Преглътна хапчетата и отново затвори очи. — Ще се опитам да не се мятам и да не притеснявам кучето ти.
— На Монти няма да му е неприятно. Изпитва инстинктивна нужда да успокоява. — Подпъхна одеялото около него с нежност, която опровергаваше резкостта на тона й. — Но мен ме е грижа за него. Заспивай.
Вече бе полузаспал, когато я чу да се отдалечава от него. Не само Монти изпитваше инстинктивна нужда да успокоява. Въпреки негодуванието й срещу него, на Сара й бе невъзможно да не се опита да облекчи болката му и също толкова невъзможно да признае това размекване.
Наистина забележителна жена…
— Вкарайте го в дневната. Вече е подготвена като операционна. — Закръглена четиридесетинагодишна жена в раиран костюм стоеше пред къщата и ги чакаше, когато вратите на линейката се отвориха и Лоугън бе вдигнат. — Как си, Джон?
— Добре.
— Не ми изглеждаш добре. Пребледнял си като надгробна плоча. Това беше невероятно глупаво от твоя страна. — Отиде до носилката. — И ми навлече огромен куп неприятности. Знаеш ли колко е трудно да се уреди подобно нещо, и то тайно?
— Съжалявам. — Хвърли поглед през рамо към Сара. — Това е асистентката ми, Маргарет Уилсън. Обръщай се към нея за всичко, от което се нуждаеш. Ще се оправя. Престани да се тревожиш за мен.
За нейна изненада, той й протегна ръка. Приближи се до носилката и я стисна. Хватката му се стегна и той вдигна очи към нея.