— Да.
Изчака Маргарет да свърши с разговора. След няколко минути щеше да е на път към живота, който обичаше най-много — тишина, простота и спокойствие. Нека Лоугън оплита някой друг в обърканите си паяжини. Сара се прибираше у дома.
Шеста глава
Воят се носеше зловещо в спокойния нощен въздух.
Монти вдигна глава. Красиво.
— Май нашият вълк е все още наоколо. — Сара коленичи, за да сипе витамини в храната му. — Надявах се да си е отишъл, докато се върнем.
Гладен?
— Може би. Тези мексикански сиви вълци срещат доста трудности, откакто са ги пуснали. Изяж си вечерята.
Монти побутна с нос купичката. Гладен.
— Трябва да ядеш. Няма да оздравееш без храна, и не можеш да спасиш този вълк, като самият ти гладуваш.
Кучето се просна до недокоснатата си храна. Гладен.
Вълкът отново нададе вой.
— Млъкни — промърмори Сара. — Искаш ли онези фермери да тръгнат да те търсят? Най-добре е да си държиш главата до тревата и…
Гладен.
— Това животно е стократно по-способно от теб да намери храна в дивата природа.
Тъжен. Сам.
Вълкът не трябваше да е толкова на изток. Може би наистина беше сам, откъснат от глутницата.
— Не можем да помогнем. Пуснали са ги да живеят в дивата природа. — Седна до масата и започна да яде яхнията, която току-що бе претоплила. — Виждаш ли, аз не се тревожа. А сега си изяж вечерята. — Хвърли му поглед през рамо и го видя да се взира във вратата. — Няма да излизаме и да се опитваме да намерим…
Почукване.
Тя се вцепени, когато вратата се отвори.
— Съжалявам. — Лоугън се бе опрял на касата, с пребледняло лице и малък куфар в краката. — Имаш ли нещо против да вляза? Мисля, че трябва да седна.
— Какво търсиш тук, по дяволите? — Сара скочи и изтича до него. Прехвърли ръката му през раменете си и му помогна да стигне до люлеещия се стол пред огъня. — Глупак! Оперираха те едва този следобед. Да не би да се опитваш да отвориш шевовете?
— Обеща ми да останеш. Събудих се и те нямаше. — Настани се на стола и затвори очи. — Затова дойдох.
Сара взе една възглавничка от отсрещния край на стаята и повдигна крака му върху нея.
— Кой те докара?
— Маргарет. Казах й да ме остави и да си върви.
— Обзалагам се, че й е харесало.
Той се усмихна вяло.
— О, опознала си я. Не беше доволна.
— Нито пък аз. Какво търсиш тук?
— Реших, че се нуждая от малко почивка и уединение. А ти можеш да ми предложиш голяма доза от тях.
— Какво? — премигна тя.
— Имаш диван. — Гласът му бе неясен. — Мога да спя там.
— Говориш объркано.
— Така ли? В момента съм малко замаян. Може би от упойката, която ми даде лекарят. Опитвам се да те поканя да се върнеш с мен или да ми позволиш да остана тук.
— Няма да се върна и не можеш да останеш. Може да получиш колкото си искаш уединение в своята къща във Финикс.
— Не е само… Обещах ти да се разправя с Мадън.
— Да, обеща ми и държа да го изпълниш, но нямаше нужда да ставаш от леглото. А също и да пристигаш тук. Мадън не е идвал, откакто го изхвърлих.
— Както искаш да изхвърлиш и мен.
— Точно така.
— В безопасност. Аз съм… отговорен.
— Мънкаш и не мога да те разбера.
— Не мънкам. — Лоугън отвори очи, когато Монти опря глава в ръката му. — Здравей, момче. Радвам се, че някой ме посреща с „Добре дошъл“.
— Не се ласкай. Преди пет минути искаше да стори същото с един вълк.
— Вълк? Чух го, когато бях в колата. Красиво…
— И ти ли? — Извърна се и посегна към телефона. — Кой е номерът на мобилния телефон на Маргарет? Ще й се обадя да обърне и да се върне да те вземе.
Той поклати глава.
— Казах й да не ти обръща внимание. Не можеш… да се отървеш… от мен.
— Как не! Ще извикам линейка и ще ги накарам… По дяволите, чуй ме!
— Съжалявам. — Очите му отново се бяха затворили. — Уморен…
Заспа.
— Лоугън!
Никакъв отговор. Вероятно бе толкова упоен, че бе цяло чудо как е могъл да мръдне, за да дойде тук. Не, не беше чудо всъщност. Знаеше колко упорит може да бъде.
Но защо бе така решен да дойде?
Е, нямаше смисъл да се тормози около причините, когато присъствието му бе свършен факт. Падаше му се да го изпрати обратно във Финикс с линейка.
Монти я гледаше тъжно.
— Добре, добре, ще му позволим да остане, докато се събуди. Може би това ще отвлече вниманието ти от онзи проклет вълк.
Кучето се настани до стола.
Сара въздъхна отчаяно и внесе куфара на Лоугън, после легна на дивана. Мислеше, че е приключила с него. А ето, че той отново бе тук, само часове по-късно, и вместо на удобното си легло, тя спеше на този неравен диван, за да е сигурна, че глупакът няма да се изтърси на пода и да се нарани.