— Събуди се!
Лоугън смътно съзнаваше, че Сара го разтърсва.
— Събуди се, дявол да го вземе!
С мъка се измъкна от мъглата на съня и отвори очи. Ранчото. Тя искаше той да си върви…
— Ще остана.
— А аз заминавам. Така че се обади на Маргарет и й кажи да дойде да те вземе.
— Какво? — Надигна се в стола и видя, че Сара си облича якето. — Къде отиваш, по дяволите?
— В Тайван. През последните две седмици са имали проливни дъждове. Едно свличане току-що е погребало някакво село. Смятат, че жертвите ще надхвърлят петстотин. — Отиде до кухненския плот и наля димящо кафе в един термос. — Господи, как мразя свличанията! Шансовете да измъкнем оцелели са толкова нищожни, че все едно изобщо не съществуват. Това са издирвания на загиналите, а не спасителни операции.
— Тогава защо отиваш?
— Стотици хора са погребани под тази проклета кал. Може би Монти и аз ще успеем да намалим броя им с няколко.
— Как разбра за това свличане?
— Преди десет минути ми се обади Хелън Пийбоди, координатор на спасителния ни отряд. Ти беше така дрогиран, че дори не чу телефона.
— Смъртно уморена си. Не бива да ходиш никъде.
— Това ми е работата. Полетът е дълъг. Ще си почина в самолета.
— Какъв самолет?
— В момента Хелън се обажда тук-там, за да види кой ще ни заеме самолет и пилот. Ще намери. — Пъхна термоса в чантата си. — А сега хващай телефона и се обади на Маргарет.
— Ами Монти? Беше ранен. Толкова бе загрижена за него и въпреки това искаш да го водиш на такава спасителна операция?
— Такава е и неговата работа. Боли го, но ще се справи. Ако видя, че болката е твърде силна, ще го спра.
— Не съм си и помислял, че може да си толкова коравосърдечна с него. Луда си по това куче.
— Ако съществува шанс да спасим някого, нито Монти, нито аз имаме право да се отказваме. И преди сме били ранени и сме го преодолявали. — Бръкна в шкафа, извади кучешките витамини и ги хвърли в чантата. — Ще прекараме там само няколко дни. После ще оставим другите екипи да продължат търсенето. След Барат толкова смърт на Монти му стига за доста време.
— Ами ти? На теб не ти ли стига?
— О, да. — Извърна се и уморено изви гърба си. — До гуша ми дойде. Само че продължава да се трупа още.
— Някога мислила ли си да откажеш?
— Как мога да откажа, когато някой очаква помощ?
— Предполагам, че не можеш. — Трябваше да спори с нея, но трудно мислеше. Разклати глава, за да я проясни. — Тайван. Къде в Тайван?
— Някакво място, наречено Кай Чи. Искаш ли кафе?
— Не, благодаря.
— Сигурен ли си? Струва ми се, че добре ще ти се отрази.
— Петстотин жертви?
— Според изчисленията.
— Тогава май имате нужда от помощ. — Посегна към мобилния си телефон. — И все пак усложняваш нещата за мен. Колко души сте в екипа?
— Шест.
— И шест кучета?
Сара кимна.
— Обади се на тази Хелън Пийбоди и й кажи, че си намерила самолет и пилот. — Той сбърчи нос. — Тапицерията и килимите ми може завинаги да сменят миризмата си, след като шест кучета ще тичат из кабината.
Очите й се разшириха.
— Даваш ни твоя самолет?
— За колко време може да се събере екипът ви на летището във Финикс?
— Повечето живеят в Тусон. Пет часа максимум.
— Твърде дълго е, ако условията в Тайван са толкова лоши, колкото казваш. Ще отидем до Тусон, ще вземем екипа и от там ще отлетим направо за Тайван.
— Ние?
— Идвам с теб.
— Да не си превъртял? Ти в Тайван! Защо?
— Може би по този начин се опитвам да се реванширам, задето Монти бе ранен в Санто Камаро.
— Достатъчно е да ни предоставиш самолета и пилота.
Той поклати глава.
— Джетът си е мой. Аз поставям условията. — Набра номера на Маргарет — Маргарет, заминавам за Тайван. Подготви самолета и документите ми до един час. — Прекъсна я, когато тя се опита да протестира.
— Не сега. Просто го направи. — Затвори.
Сара клатеше глава.
— Не можеш да дойдеш с нас.
— Защо не?
— Това е спасителна операция. Имам си работа. Ще ни се пречкаш.
— Не, няма. Зная езика. Имам малко предприятие на крайбрежието, така че имам връзки в страната, освен самолета. Какво повече можеш да желаеш?
— Да останеш тук и да ни дадеш самолета и пилота.
— Не става.
— Току-що оперираха крака ти. Не знаеш с какви условия може да се сблъскаме. Ами ако получиш инфекция?
— Тогава ще трябва да се погрижиш и за мен, освен за Монти.
— Точно от това се боя.
— Недей. Няма да се случи. Няма да ти бъда в тежест. — Изправи се с мъка от стола и трябваше да потисне гримасата, когато болката прониза бедрото му.