— Ако се окажа в тежест, обещавам да не ви се пречкам. А сега, обади се, докато отида до банята и си наплискам лицето.
Тя стоеше нерешително.
— Върви да се обадиш на Хелън Пийбоди. — Лоугън закуцука към банята. — Знаеш, че съм най-добрият улов.
— Я се виж. Не можеш даже и да стъпваш, без да те боли.
— Какво те е грижа? Така ми се пада, нали?
— Не искам да загубиш проклетия си крак.
— Аз ще се погрижа за себе си, а ти и Монти се погрижете за милионите страдащи по света. Мисля, че ще бъде справедливо. — Погледна я през рамо. — Не е ли така?
Тя бавно кимна.
— Прав си. Защо да се тревожа за теб? — Обърна се и вдигна телефона. — Щом искаш, ела. Но не ме вини, ако в Тайван получиш повече, отколкото си се пазарил.
— Няма да те виня. — Затвори вратата и се облегна на нея, борейки се с болезнените вълни. Трябваше да вземе още обезболяващи, но в момента не можеше да си позволи да бъде замаян. Щом напуснеха Тусон, можеше да се поотпусне за малко. Сара бе жилав човек, но и грижовна и щеше да намери начин да го спре, ако разбереше, че го боли адски. Чувстваше се зле. Господи, колко зле! Когато болката се притъпи до пулсиране, той извади телефона и се обади на Гейлън: — В къщата на Сара съм, но веднага тръгваме за Тайван. Откри ли нещо?
— Засега не. Все още проследявам Санчес. Тайван?
— Изглежда, там е имало свличане. Спасителният й отряд е свикан. Заминавам с тях.
— Господи! Как се чувстваш?
— Току-що ми извадиха куршума. Не съм добре.
— Не ти завиждам.
— Просто намери Руджак. Дори да е ранен, сигурен съм, че замисля и подготвя следващия си ход.
Прекъсна разговора и затвори очи, събирайки сили. Беше успял с обаждането. Можеше да успее и с полета. Номерът бе да блокира болката, да действа автоматично и да не си позволява да мисли.
Наведе се над мивката и наплиска лицето си със студена вода.
— Приятен човек. — Сузи Филипс седеше на кожената седалка, загледана в Лоугън в предната част на самолета, и говореше с Бойд Медфорд. — Никога не би предположил, че е някакъв магнат, нали?
— Я се огледай. — Тонът на Сара бе сух. — Мисля, че всеки би отгатнал по вида на самолета.
— Знаеш какво имам предвид. Много е земен. Отдавна ли го познаваш?
— Не.
— Тогава трябва да е добър човек, за да пожелае да направи това за нас. Особено след като е претърпял злополука.
— Каза ти, че е претърпял злополука ли?
— Не, но е било злополука, нали?
Сара смени темата.
— Как е Дайна?
— Добре. Но й липсват спасителните операции. Гледа така тъжно, когато отвеждам Донеган в пикапа си.
— Посегна и погали немската овчарка по главата. — Не разбира, че пенсионирането след години служба е награда, а не наказание. — Погледна Монти. — Зная, че той е далече от тази възраст, но и за него ще е тежко. Може би повече, отколкото на всяко друго куче в групата. Трябва да помислиш за това. Ще ти е нужно време да обучиш друго куче.
Сара не искаше да мисли за това. Не можеше да си представи да работи с друго куче след всичките тези години и я болеше при мисълта, че Монти ще остарее.
— Имам много време да го обмисля. — Изправи се.
— Лоугън изглежда малко уморен. Смятам да ида и да проверя дали не се нуждае от нещо.
Сузи кимна.
— Добра идея. — Извади книга с меки корици от чантата си. — Ще видя дали не мога да се приспя, като почета. Полетът ще е дълъг и с удоволствие бих го прекарала в сън.
— Аз също. — Докато вървеше по пътеката, прекрачвайки кучета и ръчен багаж на път към Лоугън, Сара чувстваше как умората обхваща всяко мускулче в тялото й. Нямаше търпение да се свие и да заспи като останалите членове на екипа. Всъщност нищо не я спираше. Лоугън не се нуждаеше от нея, можеше сам да се грижи за себе си.
Ако проявяваше разум. Но ако имаше такъв, щеше да си полегне на една от седалките, когато самолетът напусна Тусон преди час. Вместо това продължаваше да разговаря с Бойд, да го изслушва внимателно и с всяка минута да изглежда все по-изнурен и изтощен.
Мъже!
Бойд вдигна поглед и се усмихна, когато тя спря до тях.
— Хей, Сара! Много хубав самолет, а? Помниш ли товарния, с който летяхме до Барат?
— Как бих могла да го забравя? — Взря се право в Лоугън. — Приличаш на зомби. Лягай си.
— След няколко минути. Бойд тъкмо ми разправяше за спасителната операция в Никарагуа.
— Може да ти разкаже, като се събудиш. — Обърна се към колегата си. — Изритвам те от тук. Трябва да си вдигне крака. Може би не ти е казал, но вчера го оперираха.
— Не, по дяволите. — Бойд се изправи. — Махам се. До скоро, Лоугън.