Лоугън кимна и го проследи с поглед, докато вървеше по пътеката и седна до Сузи.
— Добре ли го познаваш?
— От години.
— Така си и мислех. Човек си позволява грубости само със стари приятели.
— Щеше да си по-добре, ако самият ти бе груб с него. Той е чудесен човек, но много говори, когато не тече издирване.
— Хареса ми. — Усмихна се. — И съм напълно способен да бъда толкова груб, колкото и ти, Сара, но Бойд ме заинтригува. Въвеждаше ме в работата ти.
— И?
— Беше като надзъртане в ада. Интересно за слушане, но не бих желал да живея така.
— Не на теб, а на мен се налага да живея така.
— Освен ако…
— Млъкни. Смъртно уморена съм и последното, което ми се искаше, е да прекъсна разговорите ти с приятелите ми, защото си твърде голям мъжага, за да признаеш, че те боли. А сега ще легнеш ли, за да мога да си почина?
— Разбира се. — Изправи се на крака с усилие и зачака, опрял ръка на облегалката. — Ако ми дадеш минутка да преодолея изтръпването. Схванах се.
Вероятно просто не искаше да признае, че в настоящото му състояние дългото ходене по пътеката го плаши.
— Искаш ли да ти помогна?
Той се намръщи.
— Няма да ме оставиш на мира, а?
— Глупаво е да проявяваш гордост, когато те боли.
— Не може да се каже, че употребяваш превзет език. Две минути. Ако не съм добре тогава, ще ти позволя да ме грабнеш в пожарникарска хватка и да ме отнесеш до кушетката. Кажи ми защо мразиш свлачищата толкова много.
— Нали ти казах, това е издирване на загиналите. При земетресение имаш повече шансове да намериш въздушни камери. Когато планина кал се срине върху теб, просто се задушаваш.
— Като при лавина?
Сара поклати глава.
— При снега е по-лесно, защото той има пореста структура и миризмата преминава през него. При калта е различно, тя остава запечатана отдолу. Почти невъзможно е за едно куче да улови конуса. А и то си мисли, че е възможно да върви върху калта, което води до неприятности. Може да затъне, да бъде отнесено или затрупано, а понякога не можеш да стигнеш до него, за да му помогнеш. Трябва да го наблюдаваш непрестанно. Не можеш да търсиш сам, защото ти трябва човек като наблюдател, в случай че възникнат проблеми. А това става често. Елементарно напълване на ботуша ти с кал може да се окаже смъртна присъда. Спасителят трябва да следи гумените ботуши да са на мястото си и да са водонепроницаеми отгоре. Освен това в Тайван още вали, та преди дъждът да е престанал, не можем да търсим, защото калта може да се раздвижи всеки момент. Така че седиш и чакаш, докато роднините на жертвите те зяпат и псуват. Стигат ли ти толкова проблеми?
— Мамка му!
— Точно така. Сигурен ли си, не искаш да останеш на борда на самолета, вместо да дойдеш в селото?
— Да. — Погледът му пробяга по пътниците. — Приятни хора, но трябва да са луди колкото теб, за да пожелаят да минат през това. Боя се, че бях малко разсеян, когато ме представяше. Разкажи ми за тях.
Погледът й последва неговия.
— Мъжът около петдесетте с черния лабрадор е Ханс Книпер, ветеринарен лекар и дресьор на кучета. Дребничкият младеж, който спи до прозореца, е Джордж Лиънърд. Работи в един супермаркет в Тусон и обучава кучета през уикендите. Запозна се с Бойд Медфорд, водач на екипа ни. Май че него познавам най-добре. Беше член на кучешкото подразделение на ATF, преди да вземе заем и да си купи ранчо. Тео Рандъл е русият мъж с черно-кафявата немска овчарка. Счетоводител е в луксозен хотел. Сузи е домакиня, майка е на две деца и има четири немски овчарки.
— Няма много общи неща между вас.
— Освен любовта към кучетата и готовността да ги обучаваме, за да помагат. Тази връзка е достатъчна.
— Монти е единственият златен ритрийвър. Три немски овчарки, два лабрадора и Монти. По-подходящи ли са някои породи за този вид работа?
— Всеки член на екипа си има мнение. Мисля, че единствените важни качества са интелигентност, инстинктът за търсене и добро обоняние. Готов ли си вече да тръгваме?
— Бавно. — Внимателно пое по пътеката. — Много бавно. Лека нощ, Сара.
Тя го наблюдаваше как върви несигурно и спира за миг, за да заобиколи Донеган, кучето на Сузи. Тя вдигна поглед от книгата си и Лоугън размени няколко думи с нея.
„Лягай, идиот такъв. Не е нужно да очароваш всеки на проклетия самолет“.
Подмина Сузи и седна на кушетката. Извади шишенце с таблетки от джоба си и погълна няколко с чаша вода. Болкоуспокояващи? Ако бяха такива, трябваше да ги е взел по-рано. В този момент, когато не съзнаваше, че го гледат, изражението му бе напрегнато… и измъчено. Напрежението можеше да разбере, но измъчеността? Какви дяволи се въртяха в главата му?