— Последното нещо, което искам, е да изглеждам смешен. — Той опъна ранения си крак. — Опитвам се да те успокоя, че няма да бъда… Мамка му!
Бяха взели един завой й пред тях се откри планина от кал. Село нямаше. Нямаше и помен от къщи, от улици… от живот. През поройния дъжд Сара виждаше няколко спасители с кучета, газещи из калта в долната част на склона, а група мъже копаеха яростно, балансирайки върху дъски, опрени върху някакви камъни. Районът бе опасан от палатки и тя забеляза медицинската шатра с голям червен кръст.
— Господи! — промърмори Лоугън. — Откъде, по дяволите, да започнем?
— Оттам, откъдето започваме винаги. — Сара посегна да провери бинтовете на Монти, после закопча оранжевия повод с червен кръст от двете страни. — С кучетата.
Лоугън бе пребледнял.
— Боже мой!
— Казах ти, че свличанията на кал са най-лошите.
— Да, така е. — Пое си дълбоко въздух и отмести поглед от планината към Монти. — Не носеше този нашийник в Санто Камаро.
— Не беше нужно. На мястото на бедствия той го идентифицира като спасител, за да не го вземат за някое от уличните кучета, които често скитат из руините. Виждала съм как гладуващи семейства ги убиват, за да си набавят храна. — Вдигна качулката на пончото си я върза под брадичката, докато автобусът спря със занасяне пред медицинската палатка. — Това няма да се случи с Монти.
Лоугън наблюдаваше как Сара и останалите от екипа влязоха в палатката, за да бъдат осведомени от военните. Стъмваше се и свлачището приличаше на чудовищна грозна маса в полуздрача.
Никакви писъци…
Никакви стенания…
Никакви детски песни…
Тишина.
Тихо като в гроб.
— Ще се намокрите, господин Лоугън. — Чанг застана до него. — В полевата кухня има храна.
— Не сега. — Взря се в планината. — Къде е започнало свличането?
— Не знаят със сигурност. Станало е посреднощ. — Посочи към едно място близо до върха на планината. — Някъде там.
— Искам да отида горе.
— Военните не пускат никого там. Калта все още се движи и дъждът…
— Тогава ме заведи по обиколен път. — Тръгна отривисто към склона. — Искам да отида там.
Скалите под краката им бяха хлъзгави, докато се приближаваха към върха.
Смърт.
Паметник на смъртта.
Нямаше съвпадение. Не можеше да е съвпадение.
— Какво търсите? — попита Чанг.
— Не зная.
Щеше да бъде на заслонено място. Той би искал Лоугън да го намери.
Лъчът на фенерчето му пробяга по околните скали.
Нищо.
— Трябва да слизаме — напомни Чанг. — На военните не би им харесало, ако знаеха…
— Ти върви. — Лоугън се покатери по скалите и размаха напред-назад фенерчето. Скарабеят беше малък…
Малка беше и синьо-бялата кутийка, блеснала в светлината на лъча.
Кутийката на Чен Ли. Беше я виждал да я държи стотици пъти, а пръстите й проследяваха цветята от лапис лазули по капачето.
Падна на колене до нея.
Искаше да изкрещи. Искаше да заблъска с юмруци по камъните.
Но можеше само да се взира в прекрасната, обсипана с камъни кутийка, проблясваща в лъча на фенерчето.
Петстотин души.
Погребани живи.
Руджак му се обади шест часа по-късно.
— Още ли вали в Кай Чи?
— Да.
— Видях в новинарския бюлетин, че си на спасителна мисия. Дъждът не ти попречи да намериш кутийката на Чен Ли, нали?
— Не.
— Защото знаеше, че ще е там. Умен мъж си, Лоугън. Най-после разбра какво правех със съкровищата на Чен Ли, нали?
— Погребални дарове.
— Звучиш ми малко скован. Да не те събудих?
— Не.
— Така си и мислех. Сигурно си лежеше буден и се взираше в тъмнината. Нали така правят хората с угризения?
— Би трябвало да знаеш. Ти извърши това.
— Не чувствам вина. Не ми е в природата. Но ти си размишлявал и бих се обзаложил, че си разбрал защо ударих Санто Камаро и Кай Чи.
— Гробът й.
— Много се ядосах, когато видях гроба й. Чен Ли беше кралица, а ти си я погребал като просякиня. Кончината на една кралица трябва да бъде отбелязана с помпозността на тромпети и звънтенето на чинели.
— Значи й поднесе в дар Санто Камаро и Кай Чи.
— Бих те преследвал и без друго, но стоях до гроба й и ме осени мисълта как трябва да бъде извършено. Беше ми толкова кристално ясно. Санто Камаро бе чудесно като за начало, но Кай Чи е нещо специално. Чен Ли беше родена там и прекарвахме всяко лято в игри по онези склонове.
— След като тя почина и спечелих малко пари, основах сиропиталище в нейна чест тук. Знаеше ли за него?
— Разбира се. Мислиш ли, че има някакво значение?
— Предполагам, че не.
— И си спомних, че ти и Чен Ли прекарахте медения си месец там — продължи Руджак. — Още една причина това място да си иде с нея.