Свидетелят продължаваше да крачи напред. Леви, десни. После зърна краката на Ричър и спря. Не беше особено изненадан.
На лицето му се появи дружелюбна усмивка.
— Толкова ли беше пиян, когато видя червената кола? — попита Ричър.
— Приблизително — отвърна след кратък размисъл свидетелят.
— Кой те разпита за нея?
— Шериф Гудман и русата дама от ФБР.
— Какво не им каза?
— Всичко им казах.
— Не си — поклати глава Ричър. — Никой очевидец не казва всичко, което е видял. Премълчал си нещо, нали? Нещата, за които не си бил сигурен, нещата, които биха прозвучали глупаво, нещата, които не би трябвало да вършиш.
— Търсех си пикапа.
— Къде го беше оставил?
— Не си спомнях. Затова го търсех.
— Каза ли им това?
— Не ме попитаха.
— И щеше да шофираш в това състояние?
— Къщата ми не е далече. Освен това познавам всеки завой.
— И?
— Онези се появиха, докато пусках една вода.
— Къде?
— Зад помпената станция. Това също не им го казах.
Ричър кимна. Нещата, които не би трябвало да вършиш. Пикаене на обществено място и шофиране в пияно състояние. Незаконни във всяко кътче на Америка.
— Значи изобщо не си ги видял — подхвърли Ричър. — След като си бил зад сградата.
— Напротив, видях ги много ясно — каза човекът. — Бях приключил и си вдигах ципа в движение.
— А те видяха ли те?
— Не. Край станцията беше доста тъмно.
— На какво разстояние беше от тях?
— На три-четири метра.
— Забеляза ли нещо?
— Казах го на шерифа и на русата дама.
— Отговорил си на въпросите им, а това е различно.
— Не си спомням.
— Концентрирай се.
Свидетелят затвори очи и започна да се поклаща напред-назад. После вдигна ръка с дланта напред, сякаш се подпираше на бетонния бункер. На това му се казваше физическо подпомагане на паметта. В момента си представяше, че отново е там.
— Първият бързаше — каза той. — Искаше да влезе пръв. Разкопчаваше сакото си.
— Заедно ли бяха преди това? И тримата ли крачеха към станцията?
— Не съм сигурен, но мисля, че да. С такова впечатление останах. После единият внезапно хукна напред, а другите двама се втурнаха след него.
— Онези с костюмите, нали?
— Да. Бяха без връхни дрехи.
— Държаха ли нещо в ръце?
— Не, нищо.
— Ти какво направи, когато и тримата се озоваха вътре?
— Тръгнах обратно към пътя.
— Защо?
— Да си търся пикапа. Освен това не исках да оставам там.
— Защо?
— Не знам. Имах лошо предчувствие.
— Заради онези с костюмите?
— По-скоро заради онзи със зеленото палто. Хич не ми хареса.
— Чу ли нещо? — попита Ричър.
— Викове, тропане — отвърна свидетелят. — Сякаш се биеха.
— Къде беше, когато онези с костюмите излязоха навън?
— На отсрещния тротоар.
— Нещо друго?
— Предупредиха ме да не говоря за тези неща — промърмори човекът, заобиколи го внимателно и продължи по пътеката.
Ричър понечи да тръгне след него, после спря. Причината беше тихото бръмчене на автомобилен двигател откъм пътя. На триста-четиристотин метра, не повече. Обърна се и видя светлините на фаровете — трептящи, леко разфокусирани, пронизващи влажния мрак.
После порталът започна да се отваря. Нито бързо, нито бавно. И почти безшумно.
58
Джулия Соренсън очевидно не си беше прибрала телефона. Нито колата. И не беше възстановила репутацията си. Не беше станала герой. Ричър зърна една лъскавочерна краун виктория, която се плъзна покрай все още движещия се портал. Фаровете ѝ описаха широк кръг, гумите засъскаха по цимента и спряха пред входа на административната сграда. От дясната предна седалка се появи непознат за Ричър мъж, който отвори задната врата. Без да каже нито дума, той посочи с брадичка към сградата, точно като Доусън преди него.
Джулия Соренсън се измъкна навън и изпъна рамене. На слабата светлина изглеждаше уморена и някак победена. С леко приведени рамене. Вечерният вятър разтвори незакопчаното ѝ палто. Все още беше облечена с новата си блуза, но кобурът ѝ беше празен. Бяха ѝ отнели оръжието.
Непознатият затвори вратата след нея и се върна на мястото си. Потеглиха и я оставиха сама. Порталът отново започна да се отваря. Колата мина през него, забави се за миг, а след това зави надясно и пое по пътя, по който беше дошла.
Порталът се затвори. Ричър гледа след черната кола, докато светлините ѝ изчезнаха в мрака и свистенето на гумите затихна. После се обърна и погледна Соренсън.