— Моля да ме извините — рече Соренсън. — Не искам да ви досаждам, а само да ви се представя и да проверя дали сте добре.
— Добре съм — намръщено отговори Делфуенсо, без да забележи Ричър, който се шмугна в стаята.
От предишната си визита беше наясно с разположението на мебелите и можеше да се ориентира дори на тъмно. А в стаята наистина цареше мрак, но електрическият ключ в отворената баня беше с вградена оранжева лампичка. Това слабо сияние беше достатъчно, за да може той да зърне фигурата на Луси, която спеше на леглото в дъното, по-далече от вратата. Беше легнала на една страна, свита като ембрион и здравата омотана в завивките. Чаршафът опираше в брадичката ѝ, а косата ѝ се беше разпиляла върху възглавницата — черно върху бяло. Ричър напрегна поглед и откри дамската чанта на Делфуенсо върху съседното легло. То беше по-близо до вратата и фотьойлите. Добре помнеше как чантата беше отскочила, когато притежателката ѝ я подхвърли на леглото. Матраците навсякъде бяха меки, а не опънати като трамплин. Не твърди като барабани. Но въпреки това чантата беше отскочила, сякаш бутилката с вода все още беше вътре.
Пристъпвайки безшумно по килима, той я взе и я понесе към банята. Там простря хавлиена кърпа върху плота на мивката и я приглади със свободната си длан.
После изсипа отгоре съдържанието на чантата, възползвайки се максимално от бледата светлина на електрическия ключ. Предпазните мерки подействаха, но частично. Шумът от изсипването наистина беше приглушен, но все пак се чу леко тракане.
Ричър замръзна на място и се ослуша. Луси продължаваше да спи. Дишаше дълбоко и равномерно.
Той се зае да разглежда съдържанието на чантата. Имаше какво ли не — гримове, четка за коса, два пластмасови гребена, шишенце парфюм, две наченати опаковки дъвка, портмоне с три долара, но без кредитни карти, издадена преди седем месеца шофьорска книжка от щата Небраска. Беше на името на Делфуенсо, с адреса, който Ричър вече познаваше. Оказа се, че е четирийсет и една годишна. Имаше още пиличка за нокти и клечка за зъби в хартиена опаковка, вероятно прибрана от някоя закусвалня. Монети на обща стойност седемдесет и един цента, химикалка и ключ за входна врата, окачен на халка с кристална висулка.
В следващия момент откри и шишенцето аспирин, но вода нямаше. Единственото тежко и обемисто нещо в чантата беше библията с твърди корици, по-малка от енциклопедия и по-голяма от книга за четене. Доста дебела. Тъмночервена мукава отпред, тъмночервен мукава на гърба. Златни букви на гръбчето, златни букви на корицата. Светата Библия. Изглеждаше почти неупотребявана. Рядко разгръщана.
Оказа се, че изобщо не може да бъде разгърната. Корицата и листовете бяха слепени от някаква жълтеникава и отдавна засъхнала течност. Вероятно от нещо, което се беше разляло в чантата. Сок от грейпфрут. Или от портокали. Нещо такова. Нещо сладко. Може би малка картонена опаковка със сламка или захлупена чаша с подсладена напитка за детето, която се беше преобърнала.
Но защо беше оставила библията вътре? Дали пък не съществуваше някаква забрана за изхвърляне на повредени екземпляри? Той не знаеше това. Все пак беше доста далече от теологията.
Направи му впечатление, че е доста тежка за книга. Всъщност прекалено тежка.
Опита се да отдели с нокти корицата от първата страница. Оказа се невъзможно. Лепнещата течност ги бе запечатала здраво. Разпределена равномерно навсякъде. Ричър направи опит да си представи как сокът се разлива в чантата, капейки от сламката или капачката на картонената чаша, а след това изпълва чантата и накисва свещената книга равномерно, навсякъде.
Не, това нямаше как да стане.
Разлетият сок щеше да остави петно, може би голямо, което обаче не можеше да покрие цялата книга. Част от нея щеше да остане неувредена. Намокрените страници щяха да се издуят, но другите нямаше как да претърпят промяна. Ричър беше виждал книги в подобно състояние. Обикновено изцапани с кръв. Но никога равномерно и навсякъде.
Взе един от гребените на Делфуенсо и заби тънките му зъбци между корицата и слепените страници. Натисна го нагоре и надолу, докато оформи тънки пролуки в плътно слепената маса. После заби нокти в пролуките и ги заплъзга рязко наляво-надясно.
Корицата се отлепи и книгата се отвори.
Оказа се, че вътрешността е изрязана с бръснач и на нейно място има дупка с добре оформени очертания, приблизително правоъгълна, с размери осемнайсет на петнайсет, дълбока около пет сантиметра. Почти цялото книжно тяло липсваше. Това беше причината да се използва лепило. За изграждането на стени. Тънки, но здрави. Наподобяваше кутия за бижута.