— Не искаш да опитаме замаскиран подход, така ли? — попита Делфуенсо. — Мога да звънна на вратата и да кажа, че съм се изгубила.
— Не — поклати глава Ричър. — Защото ще те гръмнат, а ние със Соренсън ще трябва да се справяме сами.
— Вършил ли си подобно нещо и преди?
— А ти?
— Не. Това е работа на отряда за бързо реагиране.
— Обикновено е петдесет на петдесет — рече Ричър. — Имам предвид хепиенда. Знам го от опит.
— Може би трябва да изчакаме подкрепленията от Куонтико.
— Да идем поне да огледаме.
Измъкнаха се от колата на Бейл и безшумно тръгнаха в нощта с пистолети в ръце. Нищо друго не помръдваше. Тъмносиньото облекло ги правеше почти невидими. Крачеха по тротоара един след друг, инстинктивно поддържайки дистанция от два-три метра помежду си. Така стигнаха до първата пряка и пресякоха уличното платно. Не се оглеждаха, тъй като по това време на денонощието шансовете им да пипнат заразна болест бяха значително по-големи от това да бъдат прегазени. Изминаха със същото темпо и разстоянието до втората пряка, където забавиха темпото и съкратиха разстоянието помежду си, сякаш трябваше да проведат малка дискусия. Делфуенсо беше уточнила, че е виждала къщата само отгоре, на компютърния екран. Двуизмерна и плоска. Веднага след това добави, че се надява да я познае и на живо, в нормалното триизмерно състояние. Всичко щеше да зависи от това как изглежда кварталът от човешка гледна точка, а не от сателитна камера.
Спряха на ъгъла и Делфуенсо погледна към улицата вдясно. Платното се издигаше леко нагоре, а след това се снижаваше. Виждаха се само първите къщи. Останалите тънеха в мрака.
— Тук е — обяви тя.
— Къде точно?
— Втората къща вляво след билото.
— Сигурна ли си? От тук все още не се вижда.
— На сателитните снимки се виждаха и съседните къщи, които разгледах добре. Улицата е същата. Познах я по липсата на противопожарни кранове. Такива има по ъглите на всички останали.
Ричър се огледа. Противопожарни кранове наистина липсваха.
— Добра работа — рече той.
Соренсън изрази готовност да проникне през вратата на мазето. Ако имало такава. Ако нямало, щяла да счупи някой от прозорците. Ричър не възрази. Подходът от трето място щеше да помогне, но без да е решаващ. Най-опасното място беше входната врата, по очевидни причини. А най-ефективното за проникване — задната врата. Той трябваше да избира между двете. Риск печели, риск губи.
— Аз ще поема задната — обяви той.
— В такъв случай аз ще атакувам отпред — рече Делфуенсо.
— Само не им обяснявай, че си се изгубила, а направо стреляй. В лицето. Още преди да са ти казали „здрасти“.
— Трябва да дадем малък аванс на Соренсън. Разбира се, ако има врата за мазето. От там се влиза по-бавно.
— Става — кимна Ричър. — Но нека първо стигнем до там.
След което потеглиха. Този път с бърза крачка нагоре по стръмната улица.
63
Вървяха по платното, а не по тротоара. Нямаше смисъл да се отказват от прикритието на дърветата покрай бордюра, колкото и незначително да беше то. Ричър вдигна ръка и спря в момента, в който прецени, че се намират на около два метра и половина под билото на възвишението. Оттук нататък той и Соренсън щяха да напредват бавно през задните дворове, а Делфуенсо, след продължителна пауза, щеше да се насочи директно към входната врата. Изчакването от нейна страна беше задължително, тъй като те щяха да се движат доста по-бавно предвид допълнителните препятствия. Огради, храсталаци, кучета. А може би и бодлива тел. Все пак се намираха в Мисури. Навремето компанията „Съдърн Уайър“ в Сейнт Луис била най-големият производител на бодлива тел. Седем цента за килограм, достатъчно евтина за всички.
Най-опасна си оставаше задачата на Делфуенсо. Наблюдателните пунктове винаги бяха отпред, докато отзад не бяха задължителни. Ако забележеха нечие приближаване, то щеше да е нейното. После всичко зависеше от степента на параноята им. Която на този етап вероятно щеше да бъде висока. Дали появилата се на улицата жена е невинен минувач, или всичко вече представлява заплаха?
* * *
Нямаше бодлива тел. Нямаше и кучета. Домашните любимци в предградията бяха твърде изнежени, за да прекарват нощта на открито, а дворовете — прекалено подредени, за да им отива бодлива тел. Но огради и храсти имаше. Някои огради бяха доста високи, някои храсти имаха тръни. Преодоляваха ги лесно. Соренсън се оказа много добра в прескачането, много по-гъвкава от Ричър. Бодливите храсти също не бяха проблем. Достатъчно беше да подходят с гръб към тях. Евтината дънкова материя се оказа доста здрава.