Скромна, както се разбра миг по-късно.
Подметката му се заби на два сантиметра над бравата. Вратата пропука и отскочи навътре. Ричър се озова в кухнята. Малко по-бързо от очакваното, но иначе без проблеми, ако не се брои преодоляването на едно малко препятствие. Чукането по входната врата продължаваше. Кухнята беше студена и празна. Със следи от скорошно ползване. Ричър излезе в коридора, готов да посрещне някой, тръгнал да отваря входната врата. И да го гръмне в гърба.
Но коридорът беше пуст.
Делфуенсо продължаваше да чука. Достатъчно силно, за да събуди и мъртвец. Ричър се промъкна напред, с насочен пистолет. Торсът му се въртеше наляво-надясно, сякаш танцуваше бързо диско. В типичен за щурмуване стил. Трапезарията се намираше вляво. Претъпкана с мебели, но без хора.
Същото беше положението и в салона вдясно.
Много вещи.
Много мебели.
Никакви хора.
По протежението на коридора се виждаха още две врати. Под едната се процеждаше светлина. Матираното прозорче. Вероятно тоалетната. Вероятно заета. Ричър преодоля разстоянието до нея с един скок и заби крак във вратата. Бравата се оказа точно толкова крехка, колкото и тази на кухнята. Вратата се отвори с трясък, а той отскочи назад с пръст на спусъка.
Тоалетната беше празна.
Лампата светеше, но вътре нямаше никой.
После от последната врата излезе Соренсън, стиснала глока с две ръце.
— Не стреляй, аз съм — извика Ричър.
Стълбите зад нея бяха пусти. Там нямаше никой.
Приземният етаж чист.
— Иди да отвориш на Делфуенсо, а аз ще проверя горе — рече той.
Пое по стълбите. Това беше най-неблагоприятната ситуация. Мразеше стълбищата. При тях всичко е срещу теб, включително гравитацията. Врагът има по-благоприятна позиция. Плюс безгранични възможности за укритие. Плюс огромното удоволствие да види главата ти отгоре.
Лоша работа. Но специално тези стълби ги изкачи спокойно, тъй като вече беше напълно убеден, че къщата е празна. И в други къщи беше прониквал с взлом. Но в тях усещането беше различно. Тази тук беше безжизнена. Никакъв пулс. Тиха и спокойна. Сякаш изоставена.
И си беше точно такава.
На горния етаж имаше четири стаи с вградени гардероби и две тоалетни. Ричър ги провери една по една, подскачайки наляво и надясно, описвайки пируети като някаква абсурдна паравоенна балерина. Липсваше само оркестрова музика с внезапни кулминации.
Всички стаи, гардероби и тоалетни бяха празни.
Имаше разни боклуци, имаше легла, имаше дрехи в гардеробите, имаше мебели.
Но не и хора.
Приземният етаж чист.
Вторият етаж чист.
Вкъщи нямаше никой.
Един добре дошъл резултат за повечето хора. Такава е човешката природа. Облекчение. Отпускане. Мир с достойнство. Но Ричър, Соренсън и Делфуенсо се събраха в коридора с чувство на недоволство и гняв. Фактът, че Маккуин не беше тук, означаваше само едно — той се намираше на друго, може би още по-гадно място. Евакуиран по спешност.
— Със сигурност имат друга тайна квартира, по-голяма от тази къща — обяви Ричър. — Защото са две отделни групи, обединени за някаква обща операция. Тук е тясно за тях, дори без да се броят другите неудобства. Според мен това място е къща за гости. Допълнително съоръжение.
— Например пощенска кутия — подхвърли Соренсън.
— Маккуин е живял тук — поклати глава Делфуенсо. — Самият той ни го съобщи, освен това го потвърждава и седеммесечното сателитно наблюдение.
Ричър тръгна по коридора и започна да пали лампите в помещенията. Трапезарията, хола, кухнята.
— Да претърсим всичко — обяви той. — Трябва да са оставили следи, ако действително шарят между две тайни квартири. Независимо колко старателно са почиствали след себе си.
Оказа се, че са почиствали наистина добре. Това веднага си пролича. Бяха свършили добра работа, но не в обичайния смисъл. Защото следи от присъствието им имаше навсякъде. Неоправени легла, мръсни чинии в мивката, смачкани възглавници на дивана, стари вестници, неизхвърлен боклук. Неизмити чаши, пълни пепелници, разхвърляни дрехи. Обитателите на този дом се бяха изнесли на бегом.
И бяха чистили избирателно — поща, сметки, квитанции, книжа от всякакъв род. От подобни неща нямаше дори следа. Никакви имена, никакви записки, никакви хартиени документи, никакви послания. Разбира се, Ричър не очакваше карта с червена стрелка и надпис НАШАТА ЩАБКВАРТИРА. Но хората по принцип оставяха по нещо след себе си. Нещо дребно и незначително. Квитанция за магистрална такса, билет за кино. В кофата за боклук, завряно в някой ъгъл, под възглавницата на дивана. Тези хора обаче не бяха забравили нищо. Което доказваше, че са добри. Внимателни и прецизни, постоянно нащрек. Резултат от дисциплина на високо равнище. Всекидневна дисциплина, а не само при екстремни ситуации. Отлични мерки за сигурност.