— Не е ли юридическа хватка? По този начин могат да отрекат, че действат на американска територия.
— Всички знаят, че действат на американска територия. Отдавна престанаха да се крият.
— В такъв случай доказват и нещо друго. Този човек не е бил просто агент на ЦРУ, а двоен агент на ЦРУ. Не е бил под прикритие, а по-скоро е действал като гастролираща звезда. Защо иначе ще отричат, че е техен?
— Мислиш, че един резидент на ЦРУ е бил двоен агент?
— Там горе умеят да броят дотолкова. Виж, ако е бил троен, нещата щяха да са наистина сложни.
— Не ми харесва идеята, че човек на ЦРУ може да контактува с „Уадия“.
— Това не се е случило — поклати глава Ричър. — Вашият човек бързо му е затворил устата.
— Срещали са се и преди. Няма как да е другояче. Поне за няколко минути. Според мен тримата заедно са отишли в онзи бункер.
Единият внезапно хукна напред, а другите двама се втурнаха след него.
— Може би — рече на глас Ричър.
— Следователно са разговаряли.
— Може би.
— Искам да знам за какво са говорили.
— Ще питаме Маккуин. След като го открием.
— Я ми кажи отговора на онази игра на думи. При която трябва да говориш цяла минута, без да произнасяш гласната А.
— С това ли искаш да ме запомниш?
— Не. Но бих могла да спечеля един-два баса в бара.
— Това беше игра, която предложих на Алън Кинг.
— Подочух — кимна Делфуенсо.
— По-късно — рече Ричър. — Когато открием Маккуин. Той също ще прояви интерес.
— Тогава той спеше — отбеляза тя.
— Съмнявам се, че изобщо спи.
— Колко хектара бяха?
— Хектарите нямат значение. Важни са сградите. Ще разберем, като ги видим.
Видяха ги точно десет минути по-късно, след като бяха изминали пет-шестстотин метра пеша.
67
Отново се събраха зад супермаркета, подредиха се успоредно на пътя и пак се обърнаха наляво под ъгъл от 45 градуса. На северозапад. Ричър хвърли последен поглед към следите на Маккуин върху джипиеса. При максимално увеличение те приличаха на обърнато J. Беше ясно, че в горния край на двупосочния път изток-запад съществува някакво отклонение. Маккуин беше пътувал на север по шосе 65 — покрай „Макдоналдс“, покрай супермаркета на „Лейсис“ и бензиностанцията на „Тексако“, а след това беше завивал наляво и пак наляво, в някаква алея. Беше го правил достатъчно често, за да остави ярки следи върху екрана на проследяващото устройство и съответно върху снимката. Най-ярката точка се намираше леко вдясно от средата на квадрата. В най-добрия случай на километър, в най-лошия — на два. Между двайсет минути пеша в най-добрия случай, около четирийсет в най-лошия. Най-вероятно нещо по средата. Щяха да стигнат там по диагонал, откъм задната страна на парцела. Което не беше зле. Далеч по-разумно от появата им директно отпред или директно отзад. Ако там изобщо имаше сграда, сляпата ѝ стена щеше да бъде отстрани. Най-много да имаше някое прозорче с матирано стъкло, зад което е банята или тоалетната. Подобно на онова, което остана на сто километра зад тях.
Разделиха се на максимално допустимото за ситуацията разстояние. Делфуенсо пое вляво, а Соренсън вдясно. Ричър остана в центъра, напрегнал зрението си до крайност, за да не ги изпуска от очи. Което се оказа почти невъзможно. Делфуенсо тръгна първа, последвана няколко минути по-късно от Соренсън. Ричър остана последен. Три мишени, на голямо разстояние една от друга. Тъмни дрехи, тъмна нощ. Може би не по-умни от средностатистическия пехотинец, но не и по-тъпи от него.
Нагазиха в гъста кал. Дълбока и хлъзгава. Особено на местата, на които беше примесена с животински изпражнения. Поне така си мислеше Ричър, въпреки че миризма липсваше. Умишлено гледаше право пред себе си, към въображаемия хоризонт. Не биваше да изпуска посоката. В дясната си ръка, отпусната до тялото, държеше глока на Бейл. Далече напред и вляво се мяркаше фигурата на Делфуенсо. Една смътна, почти невидима сянка. Която обаче се движеше неотклонно напред. С малки, но енергични крачки. Виждаше Соренсън малко по-ясно. Може би защото не беше чак толкова напред. И защото беше доста по-светла, особено косата ѝ. Луната беше увиснала ниско на хоризонта и не осветяваше почти нищо.
Условията бяха сравнително добри.
Засега.
Калта забавяше придвижването и Ричър започна да преизчислява предварителните си прогнози. Нямаше да стане след петнайсет или трийсет минути. По-скоро след двайсет или съответно четирийсет. Неприятно, но не и фатално. Екипът от Куонтико все още беше на десетина хиляди метра над земята. Вероятно някъде над Западна Вирджиния. На часове от тук. Той продължи напред. С препъване и подхлъзване.