Камуфлаж.
В стила на американската армия от 60-те години на миналия век, доколкото си спомняше.
— Какво е това? — прошепна Делфуенсо.
— Не съм сигурен — отвърна той. — Явно някакъв изоставен военен обект. Оградата я няма, премахната от някой фермер, който се е разширил с десетина хектара. Не знам какво е било предназначението му, но със сигурност е блиндиран. Може би склад за ракети земя-въздух, може би фабрика за муниции. Бетонът предпазва околността при евентуален взрив вътре. Ако видя входа, ще мога да кажа повече. Ракетният склад изисква голям портал заради транспортните средства. Фабриката за муниции не се нуждае от такъв.
— Изоставен кога?
— Шарката на камуфлажа е много старомодна, а това означава, че конструкцията не е боядисвана поне петдесет години. Вероятно е изоставена след Виетнам. Ако е така, значи става въпрос за фабрика за боеприпаси. Оттогава насам не сме имали кой знае каква нужда от снаряди и патрони. А може да се окаже и ракетно хранилище.
— Защо все още е тук?
— Тези постройки не могат да бъдат разрушени. Няма как да стане, защото са проектирани да издържат на нещо много по-яко от метално гюле.
— А как хората се сдобиват с тях?
— Може би ги купуват. Министерството на отбраната винаги е доволно, ако може да вземе нещо за тях. А може би ги владеят незаконно. Вече никой не проверява подобни обекти, защото са прекалено много, а работната ръка не достига. Тук са вложени данъците на дядо ти.
— Огромно е.
— Да, така е. Ако имаш желание да провериш точността на първоначалните си предположения, със сигурност ще откриеш, че в това съоръжение има място не за четирийсет, а за четиристотин души.
— А може би и за четири хиляди.
— Маккуин не докладва ли някаква цифра?
— Всеки, които иска да преброи терористите, се превръща в подвижна мишена. Той никога не ги е видял всички накуп, но аз продължавам да мисля, че са не повече от две дузини.
— Трябва да се мотаят някъде наоколо.
— Как ще го направим?
— Много внимателно.
— Откъде ще започнем?
Ричър я стрелна с поглед, после се извърна към Соренсън. Оперативният агент знае, че го наблюдават хора, които ще реагират незабавно, ако попадне в беда. Но незабавно бе разтегливо понятие. Самите те бяха вече почти четири часа ангажирани с мисия, която не беше тяхна — по простата причина, че осем часа бяха прекалено много.
— Ще е разумно да заложим на крайно внимателното наблюдение — рече той. — Това място трябва да се огледа от всички страни.
— Ще са ни нужни часове — отбеляза Делфуенсо.
— Така да бъде.
— Искаш да кажеш, че е по-добре да изчакаме Куонтико?
— И това е възможност.
— Идеята не е добра — отвърна Делфуенсо. — Най-вече заради Дон Маккуин.
— Права си.
— Което означава, че е по-разумно да заложим на незабавната атака без подготовка. Това ли е изборът?
— Без достатъчно подготовка.
— Или по-скоро никаква. В каква степен изобщо сме готови?
— Имаме оръжие — отвърна Ричър. — И сме будни, докато те вероятно не са.
— Ако веднага не предприемем нещо, няма смисъл да правим каквото и да било — намеси се Соренсън. — Това са типично военни проблеми, нали? Не са ли те обучавали да се справяш с тях?
— Лично аз съм подготвен за най-различни ситуации — отвърна Ричър. — Благодарение на малко история. Навремето руснаците притежаваха ракети с доста внушителни размери. Това нещо пред нас е изградено така, че да издържа на атаките им. А ние разполагаме с три пистолета.
— Но представи си, че си на мястото на Дон.
— Ще направя всичко възможно да му помогна.
— Дори и без нас?
— Има неща, които никога не съм споменавал пред подчинените си. Защото ги има в длъжностната им характеристика.
— Какви неща? — попита Делфуенсо.
— Такива, каквито могат да те убият или обезобразят.
— Има ли начин да ограничим този риск? Без да чакаме с часове?
— Има — тихо отвърна Ричър.
Инвестираха седем минути за изясняване на детайлите. Беше излишно да изработват план. Никакъв план не можеше да оцелее след началото на престрелката. Винаги ставаше така. А и в този случай нямаше как да изготвят план, тъй като липсваше информация.
Обърнаха гръб на обекта, седнаха на земята и започнаха да обсъждат възможностите. Може да се случи това, може да се случи онова. Уточниха основните правила, изясниха базисните процедури. Ричър беше оптимист относно възможността да се приближат незабелязано. Нито ракетните хангари, нито фабриките за муниции разполагаха с амбразури. Такива не можеха да бъдат пробити и с подръчни средства, включително ракети. Следователно от обекта не стърчаха оръдия и подходът към него щеше да е достатъчно безопасен. Никой обаче нямаше представа какво може да се случи след това. Възможно беше да има часовои на покрива. Скрити зад тръбните парапети, зад които вероятно имаше тесен проход. Часовоите едва ли щяха да са много. И не бяха попадали в подобна ситуация. Ричър познаваше историята. От нея беше видно, че в много случаи охраната е по-скоро вредна, отколкото полезна.