Съпротива нямаше. Човекът вече беше мъртъв.
Вторият опита да се бори, но не задълго.
Ричър избърса калта от ръцете си и тръгна към пикапа.
71
Оръжията им бяха вътре, захвърлени на седалката. Два картечни пистолета „Колт“ с брезентови ремъци. Подобни на карабините М16, но по-къси и пригодени за 9-милиметрови патрони „Парабелум“. Американско производство, деветстотин изстрела в минута, двайсет патрона в пълнителя, избор между автоматична, единична и серийна стрелба с три изстрела. Ричър не ги харесваше особено много. Америка така и не бе усъвършенствала производството на картечни пистолети. Общо взето, го правеше по доста неубедителен начин и не можеше да конкурира висококачествените европейски образци — най-вече „Щайер“ и „Хеклер & Кох“. Поне такова бе мнението на Делта Форс и Куонтико. Момчетата в онзи самолет едва ли бяха въоръжени с колтове. Всъщност това бе изключено.
Но по-добре колтове, отколкото нищо. Ричър бързо ги прегледа. Бяха заредени и изглеждаха наред. Затвори дясната врата и заобиколи пикапа. Отмести шофьорската седалка максимално назад и се настани зад волана. Двигателят работеше. Пикапът беше „Форд“. Нищо специално. Той спусна двете стъкла, пъхна глока под лявото си бедро, а картечните пистолети сложи на съседната седалка.
С това подготовката приключи.
Преброи до три, включи на скорост и бавно потегли. Почвата, която беше неравна и хлъзгава под подметките, се оказа точно толкова нестабилна и под гумите. Пикапът започна да тресе и поднася на пружините си, пригодени за поемане на далеч по-сериозен товар. Следваше същия курс, по който двамата се бяха появили на нивата — приблизително права линия към ъгъла на сградата, чиято грамада тъмнееше в мрака. Постепенно обаче Ричър започна да вижда малко повече подробности. После, някак внезапно, конструкцията изплува край страничното стъкло. Масивна, огромна. Като акостирал в пристанище презокеански лайнер. Излят от бетон, със сигурност подсилен отвътре със стоманени релси. По стените имаше следи от кофража. Ясни отпечатъци, които щяха да останат завинаги. Заоблянето беше постигнато с дъговидно застъпване на прави дъски. Отблизо куполът беше груб и ръбест. При изливането бетонът беше потекъл между дъските и се бяха образували нещо като зъбци. Общото впечатление беше за недодялана работа. Камуфлажната боя беше нанасяна обилно, с разнопосочни движения на четката. Но в случая по-важно беше шарката да се слива с околната среда.
Ричър намали скоростта, пое си дъх и рязко завъртя волана. Пред очите му изплува северната страна на сградата. Оказа се, че тя представлява висока бетонна стена, от която излизаха три гигантски тръби, успоредни една на друга. Дължината им беше трийсетина метра, а формата им наподобяваше тунел пред ескимоско иглу. Предназначението им беше допълнителна защита срещу въздушно нападение. В двата им края със сигурност имаше блиндирани врати, които не можеха да се отварят едновременно. Камионът вероятно преминаваше през първата, след което спираше. Втората се отваряше само когато първата се затвореше. Нещо като карантина. Излизането ставаше по същия начин, но в обратна посока. Целта бе вътрешността на конструкцията да бъде постоянно защитена.
Ракетен склад, помисли си Ричър. Подарък от Студената война. Цялата страна беше осеяна с такива. По онова време военните бяха получавали всичко, което поискат. А дори и без да го поискат.
Въпрос номер едно: кой от трите тунела се използваше в момента?
Отговорът не беше труден. Следите от автомобилни гуми се виждаха ясно на лунната светлина. Коловозите в меката почва водеха към средния тунел. Добре отъпкани, почти като шосе.
Ричър направи лек завой, след което колелата на пикапа подскочиха и навлязоха в коловозите, водещи към средния тунел. Външният портал беше затворен, а рамката му беше по-широка от напречното сечение на тунела. Като вратите на самолетните хангари. Порталът се състоеше от две части, които се отдръпваха встрани като театрална завеса посредством стоманени лагери, стъпили на релси.
Но как се отваряше? В пикапа нямаше радиостанция, а вратата не беше оборудвана нито с охранителна камера, нито със звънец. Ричър докосна педала на газта и пикапът бавно пое към затворената врата, издигаща се насреща му като висока и непристъпна стена от стомана. Зад парапетите на покрива се виждаха часовои. Петима, с преметнати през рамо дълги пушки. Всичките бяха отправили поглед към близката околност, без да обръщат внимание на пикапа. По принцип дежурството на часовоя винаги бе тежко и отегчително. Не по вкуса на хората с авантюристични наклонности. В него нямаше вълнение, нямаше блясък.