От силата на удара картечните пистолети бяха паднали пред пасажерската седалка. Ричър ги измъкна оттам и ги преметна през раменете си. Единият отляво, другият отдясно. После смени наченатия пълнител на глока с един от онези, които беше свалил от колана на Соренсън. Понякога става така, че два патрона могат да изиграят решаваща роля.
След това се изправи, прекоси разстоянието до вътрешния портал и натисна големия червен бутон.
72
Разнесе се стържене на стартер, последвано от глуха кашлица. После двойката големи дизелови двигатели оживяха и вътрешният портал започна да се отваря. Усещането беше друго. Нямаше нищо общо с онова, което изпитва шофьорът в кабината. Двигателите издаваха оглушителен грохот. Навярно бяха предназначени за тежки тирове от сорта на „Мак“ или „Питърбилт“. Защото порталите бяха огромни и със сигурност тежаха колкото цяла къща.
Отблизо имаше чувството, че крилата се движат по-бързо. Но може би ставаше въпрос за обикновена илюзия. Нещо напълно разбираемо. Защото процепът за човешка фигура идва доста по-рано от този за цял автомобил. Всичко беше относително. След десет секунди щеше да има достатъчно пространство, за да излезе на сцената.
Големите дизели продължаваха да си вършат работата. Процепът стана шейсетина сантиметра.
После седемдесет.
Ричър вдигна глока и се шмугна през процепа.
Оттатък нямаше никой.
Беше се озовал в нещо като гараж, петнайсет на петнайсет. Празен, ако не се броеше тъжният стар пикап, зарязан в ъгъла. Очукан, сив на цвят, с изпуснати гуми. Останалото беше гол бетон, нашарен от тъмни петна машинно място. Стената в дъното беше от сравнително нов шперплат, докато страничните стени и таванът бяха гол бетон. На практика се получаваше нещо като продължение на входния тунел, широко петнайсет и вероятно дълго сто и петдесет метра, но преградено с шперплат.
Изходите от гаража бяха три, без да се брои този, през който току-що беше проникнал Ричър. Преградата в дъното беше с нова врата, а страничните стени си имаха свои, поставени още при строителството. Рамките бяха монтирани навътре в бетона и ясно показваха дебелината му — толкова голяма, че пред вратите се образуваха нови малки тунели. Ричър направи опит да си представи сложността на кофража и педантичността на военните инженери, които бяха инспектирали неговото изграждане, а след това и изливането на огромните количества бетон.
Оригиналната врата вдясно беше покрита с голям лист прозрачен найлон, прикрепен в ъглите с цяла ролка тиксо.
По неизвестни причини.
Подчинявайки се на принципа съмняваш ли се, тръгни наляво, Ричър пое в противоположната посока, към другата оригинална врата. Стара, солидна, покрита с някакъв избелял ламинат. Преди петдесет години трябва да бе последен писък на модата. Дръжката на бравата беше от обикновена стомана, но дебела и солидна.
Ричър я натисна, бутна вратата и се озова в квадратно помещение с две стари и две нови стени. Нещо като стая за персонала. Удобни фотьойли, един от които беше зает. Но не от Маккуин. Човекът понечи да се изправи, после рухна обратно. Изстрел в тялото, а не в главата. Така беше по-сигурно. По-голяма мишена. Тук нямаше нужда от бърза мозъчна смърт. Ситуацията не го изискваше.
Служебната стая имаше втора врата. Ричър насочи пистолета си към нея, готов да реагира на появата на някой, който бе чул изстрела. Изчака известно време, после излезе през нея. Озова се в тесен коридор, дълъг поне сто и петдесет метра, който описваше плавен завой надясно. Вътрешното разположение започваше да му става ясно. Бункерът беше разделен на три успоредни помещения, дълги и тесни. Като три наредени една до друга пури. Със съответните входни тунели. И със сигурност заети от междуконтинентални ракети по онова време. А след опразването им се бяха превърнали в дълги и празни камери, в които властваше единствено ехото. Днес тези камери бяха преградени с шперплат, образувайки отделни помещения. Многобройни стаи от двете страни на дългия коридор, умножени по три. Което съдържаше някаква ирония. Каквото повикало, такова се обадило. Съвременното Министерство на отбраната беше започнало по същия начин: след бурното му разрастване в началото на Втората световна война бе готово да завре хората си във всяка стара сграда, която намери.