Доловиха глух грохот на дизелов мотор. Идваше от външния портал, в дъното на трийсет-метровия входен тунел. Ричър си представи как се задейства стартерът на големите дизели, а двете половини на тежкия портал започват да се оттеглят по релсите си и пролуката помежду им бавно се разширява. Все още беше твърде рано за Куонтико. Отрядът със сигурност беше още във въздуха. Някъде над Мисури, а може би вече захождаха за кацане на базата „Уайтман“. Но разстоянието от там до този бункер беше сто километра, а на тях тепърва им предстоеше сложна подготовка.
Следователно не беше тежката кавалерия.
По-скоро още от лошите.
— Пристигат подкрепления — подхвърли той.
Маккуин кимна, но не каза нищо.
— Колко са според теб?
— Може да са дузини, може и стотици — отвърна Маккуин. — Те са цяла мрежа. В наши дни всичко е копродукция.
— Ясно — кимна Ричър.
— Много съжалявам — добави Маккуин. — Благодаря ти за всичко, което се опита да направиш.
Стиснаха си ръцете в мизерната шперплатова стаичка. От китките на Маккуин продължаваха да висят парчета въже, а от ръката на Ричър продължаваше да капе кръв.
Дизелите отново забучаха. Външният портал се затваряше, за да се отвори вътрешният. Древните прекъсвачи все още работеха.
— Предполагам, че ще ги доведат направо тук — каза Маккуин.
— Прав си — кимна Ричър. — Но няма смисъл да ги чакаме. Нека ги накараме да се потрудят.
— Трябва да се прехвърлим в третата камера. Едва ли ще проявят голямо желание да стрелят там.
Ричър отново кимна. Мястото на плоските платформи, натоварени с гигантските жълти контейнери. Нашарени с предупредителни знаци за наличието на радиоактивни вещества.
— Каквото и да се случи, не спирай да ме изчакваш — рече той. — По-добре един от нас да успее да се измъкне вместо никой.
— Същото важи и за теб — кимна Маккуин.
— Аз тръгвам пръв. Наляво, после по диагонал. Ти тръгни надясно.
— Искаш ли си колта?
— Не, задръж го. Запомни, че дава отклонение надолу и вляво.
Ричър пожертва полупразните пълнители на глока, заменяйки ги с един пълен. Седемнайсет патрона, плюс един в цевта. Кръвта му оцвети част от тях. Нормално. Някой някога беше казал, че смисълът на живота е в неговия край. И наистина беше така. Никой не живееше вечно. Лично той никога не забравяше, че рано или късно ще умре. Като всеки човек. Но някак не можеше да си го представи. Нито времето, нито мястото, нито дребните детайли.
Усмихна се и подхвърли:
— На три?
Маккуин кимна.
— Едно.
Дизелите забучаха по-силно. Отваряше се вътрешният портал.
— Две — рече Маккуин.
Ричър направи крачка към прага, посипан с трески.
— Три.
Ричър излетя навън, преодолявайки не само вратата, но и някаква бариера в съзнанието си. Беше ледено спокоен. И вече мъртъв. Като баща му, майка му и брат му. Единственото му желание беше да вземе още някого със себе си. Може би двама, а най-добре трима. От стаята вляво надникна някакъв тип, обезпокоен от шума. Ричър го застреля с кратка серия от три куршума. Два в гърдите, един в главата. След това полетя напред, прекоси тясното пространство и връхлетя в стая, маркирана със синьо кръгче. Озова се лице в лице с друг от противниците, когото застреля по същия начин — два куршума в гърдите, един в главата. Без да губи нито секунда, той прекоси помещението и блъсна старата фабрично изработена врата. Стаята отвъд беше празна, но зад гърба му треснаха изстрели. Озова се в коридора на централната камера. Отдясно тичаше някакъв мъж, който бързо се приближаваше, стреляйки в движение. Успя да се шмугне в поредната маркирана със синьо кръгче врата, после всичко свърши. Окончателно, напълно, без лъч надежда. Поради плътната изолация от дебел найлон на вратата пред него и поради факта, че глокът му засече и отказваше да произведе изстрел.
Може би заради разхлабената пружина в пълнителя, може би поради изцапани с кръв и лепкави патрони.
Светът утихна.
Обърна се бавно и опря гръб в найлоновото покритие. Двама го държаха на мушка. Единият с бяло лице, другият мургав. Стояха изправени рамо до рамо под рамката на вратата. Последните оцелели от списъчния състав. И двамата ангажирани с него. Това беше добре. Защото означаваше, че пътят пред Маккуин е чист. Поне за момента.
Оръжията им бяха „Смит & Уесън 2213“, от неръждаема стомана. Съвсем същите като онзи, който Маккуин използва във фоайето на дебелака. Може би бяха стандартното въоръжение на „Уадия“. Закупени на едро, с отстъпка. Осемсантиметрови цеви, осем далекобойни патрона за пушка, .22 калибър. Но този път не бяха повдигнати нагоре, а сочеха право в гърдите му.