— Ясно — рече Гудман.
— Нека проверим какво става по-нататък. В смисъл, преди да си тръгнат от тук.
Соренсън докосна стрелката и броячът започна да отмерва секундите. Тя също — с поклащане на глава. Пет секунди да слязат от маздата, пет секунди да отключат другата кола, пет секунди да влязат в нея. Пет секунди да се настанят и още пет да потеглят.
Приведе се напред и закова поглед в процепа между сградите, който камерата беше хванала под доста голям ъгъл. Очакваше да види другата кола, която пропълзява отляво надясно, минава покрай изоставената кръчма и се насочва към пътя. Фаровете ѝ трябваше да се появят в периферията на „рибешкото око“. Не би трябвало да има нито заслепяване, нито празни кадри. Поне един от тях би трябвало да улови колата странично. А това бе шанс да се установи както марката, така и моделът. Дори и да получат известна идея за цвета.
Соренсън не отделяше поглед от екрана.
Но не видя нищо.
В пролуката не се появи автомобил, насочил се на север. Нито през първата, нито през втората, нито през петата минута. Тя натисна клавиша за пренавиване. Нищо. Кадърът остана неподвижен. Една замръзнала и доста неясна картина без никакво движение. Така изтекоха близо петнайсет минути. После мина някакъв пикап, който изчезна в южна посока. След малко седан, който пътуваше на север. След това всичко замръзна.
— Къде изчезнаха, по дяволите? — промърмори Соренсън. — Нима са тръгнали обратно на юг?
— Юг ми звучи безсмислено — поклати глава Гудман.
— Искрено се надявам да сте прав — въздъхна Соренсън.
Представи си полицейските блокади на междущатската магистрала, на стотици километри една от друга, всяка от тях максимално надеждна, с потенциал да реши казус или да съсипе нечия кариера. В зависимост от резултатите или от липсата на такива.
Рискувай.
13
Междущатската магистрала пресичаше Айова права като стрела в продължение на много километри. Трафикът беше слаб, но постоянен. Според статистиката един милион американци бяха на път във всеки миг от денонощието. Очевидно Айова имаше свой дял в този милион, но той беше малък, пропорционален на населението на щата. Ричър поддържаше скорост от малко под сто и двайсет километра. Шофираше спокойно и уверено, сякаш унесен от равномерното боботене на мотора, свистенето на вятъра и тихото пърпорене на гумите. Понякога задминаваше, понякога беше задминаван, но това не му пречеше да брои всяка минута и всеки изминат километър. Представяше си автогарата на „Грейхаунд“ в Чикаго. Ясно и с всички детайли, защото я беше посещавал многократно. Тя беше разположена на Уест Харисън Стрийт, съвсем близо до Саут Сайд — изключително оживено място, наситено с грохота на тежки дизелови мотори. Но не беше изключено да вземе някой влак от Юниън Стейшън. Веднъж беше пътувал така от Чикаго до Ню Йорк, цели осемнайсет часа. Беше много приятно пътуване. Имаше и много маршрути в посока столицата, която беше много близо до крайната цел на пътуването му.
Продължаваше да шофира спокойно, използвайки единствено пръстите на ръцете и краката си.
После в далечината отново проблеснаха ярки стоп светлини, които бързо се превърнаха в непробиваема червена стена. Отвъд тях се въртяха синьо-червени полицейски лампи. Алън Кинг се размърда до него, простена и затвори очи. Карън Делфуенсо не реагира, а Дон Маккуин продължаваше да дреме. Ричър вдигна крак от газта и колата намали ход. После се прехвърли в дясната лента още преди неизбежното сгъстяване на трафика. Натисна спирачката и почти спря зад бял пикап додж, чиято задница се издигаше пред тях като висока скала. Стикерът на задната му броня гласеше: Не харесваш как карам? Да го духаш!
Ричър погледна в огледалото за обратно виждане. Зад тях спря голям камион с ремарке. Трафикът по средната лента вляво от него се забави, после спря. Секунда-две по-късно същото се случи и в най-лявата лента.
Фаровете на шевито осветяваха бялата задница на пикапа и отразената светлина се връщаше в купето. Алън Кинг се извърна към прозореца и завря брадичка в рамото си, за да не я вижда. Ричър чу кашлицата на Дон Маккуин зад гърба си и погледна в огледалото. Високият мъж беше вдигнал ръка пред очите си.
Карън Делфуенсо продължаваше да е будна, с изправен гръб. Бледото ѝ лице беше мрачно. Очите ѝ бяха заковани в огледалото, потънали в неговите.