Тя се оказа различна от техните.
От Държавния департамент.
Името, изписано на картата, беше Лестър Л. Лестър-младши. На снимката се виждаше лицето му под старателно сресана коса и над риза с копченца на яката, за която Соренсън беше готова да се обзаложи, че е от „Брукс Брадърс“.
— Какво мога да направя за вас, мистър Лестър? — попита тя.
— И бащиното ви име ли е Лестър? — пожела да узнае Мичъл.
Човекът, наречен Лестър, бавно се обърна към него.
— Точно така — отвърна той.
— Забележително — промърмори Мичъл.
— Какво мога да направя за вас? — повтори Соренсън.
— Тук съм за наблюдение — отговори Лестър.
— Защото жертвата ви е позната?
— Не лично.
— Защото е известна на Държавния департамент?
— Познахте.
— Кой е бил този човек?
— Нямам право да ви кажа.
— В такъв случай направете кръгом и си вървете там, откъдето сте дошли. Не можете да ни помогнете.
— Трябва да остана — каза Лестър.
— Имате ли мобилен телефон? — попита Соренсън.
— Да.
— Използвайте го и поискайте разрешение да ми кажете всичко, което искам да зная.
Лестър дори не помръдна.
— Предполагам, че вашите приятели от ЦРУ също са тук — подхвърли Мичъл.
Лестър театрално се завъртя и започна да оглежда околността.
— Не виждам никого — промърмори той. — А вие?
— Сигурно дебнат някъде в мрака — рече Мичъл. — Нали на това са ги учили?
Лестър не отговори. Телефонът на Соренсън издаде монотонния си електронен сигнал. Тя го включи, послуша известно време и отвърна:
— Разбрах, благодаря ви, сър. — После закова очи в лицето на Лестър и се усмихна. — Май здраво сте натискали газта, а?
— Откъде знаете? — попита Лестър.
Соренсън се усмихна.
— Току-що се обади моят старши агент. Каза, че пътувате насам. Предполагам, че фабриката за слухове продължава да работи добре. Предупреди ме да ви чакам след десетина минути.
— Пътищата бяха пусти — сви рамене Лестър.
— Началникът ми съобщи кой е мъртвецът.
Лестър не отговори.
— Кой е? — полюбопитства Доусън.
— Служител в посолство — отвърна Соренсън.
— Някое от нашите посолства?
— Да.
— Дипломат?
— Аташе.
— На отговорна длъжност?
— Не останах с такова впечатление. Но със сигурност не и младши служител. Съдя по тона на шефа ми.
— Възраст?
— Четирийсет и две.
— Важна клечка?
— Шефът ми не уточни какъв е.
— Трябва да е бил важна клечка — рече Мичъл. — Иначе един специален агент едва ли ще върти телефоните посред нощ. Прав ли съм?
— Къде е служил? — попита Доусън. — В коя част на света? С какви отговорности?
— Шефът ми не уточни. Предполагам, че не е бил запознат. Което означава, че е служил на важно място.
Ризата е била закупена в Пакистан или някъде в Близкия изток.
— Как се е озовал тук? — попита Доусън.
— Не знам — въздъхна Соренсън.
Доусън се обърна към Лестър и зададе същия въпрос.
— Нямам представа защо е бил тук — отвърна човекът от Държавния департамент.
— Наистина ли?
— Да, наистина. Дойдох, защото не знаем.
После зазвъня телефонът на шериф Гудман, който стоеше на десетина метра от тях. Приглушено, защото беше в джоба му, но въпреки това достатъчно силно в нощната тишина. Четиримата от импровизираната групичка се извърнаха едновременно към Гудман. Шерифът отговори и машинално извъртя очи към Соренсън. После приключи разговора, прибра телефона и тръгна към нея.
— Беше моят диспечер — рече той едва когато спря на метър-два. — Свидетелят е изчезнал. Онзи, с когото ти разговаря по-рано тази нощ. Изобщо не се е прибрал у дома.
* * *
Краткият диалог с Маккуин беше изял време и разстояние. Ричър се принуди да отбие към изхода с доста висока скорост. А след това и рязко да натисне спирачката, защото завоят беше прекалено остър. За част от секундата се запита дали да не фрасне Алън Кинг в гърлото. Позицията му беше сравнително добра. Десният му крак беше на спирачката, а лявата ръка държеше стабилно волана. Кинг се събуди от острия завой и внезапното спадане на скоростта. Шансовете шията му да се окаже на подходящото място и в подходящото време бяха доста големи.
Но Маккуин продължаваше да е проблем, дори и при трийсет километра в час. Теоретически Ричър би могъл да напипа ръчката и да го фрасне назад със седалката, а може би и да му забие един лакът. Но облегалката за глава пречеше. Освен това трябваше да отчете и допълнителните щети от една такава атака, най-вече свързани с другия пътник отзад.