— Не се безпокойте — каза той.
— Аз имам — обади се жената и се наведе за чантичката в краката си.
Мъжът гледаше как се рови в нея, нетърпелив да помогне. Изглеждаше истински развълнуван. Имаха задача, която бяха на път да разрешат. Жената измъкна шишенце „Байер“ и изтръска едно хапче.
— Дай му две — каза мъжът. — Едно няма да го оправи. Дай му дори три.
Думите му прозвучаха почти заповеднически — един факт, който със сигурност щеше да бъде критикуван при анализа след тиймбилдинга. Жената, изглежда, се притесни. Може би хапчетата ѝ трябваха. Може би имаше някакъв здравословен проблем, за който ѝ бе неудобно да говори. Или пък мъжът отпред прибягваше до нещо като двоен блъф. Може би беше толкова безупречен в останалите неща, че началническият му тон да се изтълкува като невинен изблик.
— Едно ще свърши работа — обади се Ричър. — Благодаря.
Малкото бяло хапче падна от нейната длан в неговата. Мъжът се обърна и му подаде бутилка минерална вода. Запечатана и все още студена, наскоро извадена от хладилник. Ричър лапна хапчето, развинти капачката и отпи голяма глътка.
— Благодаря, много сте мили — каза той и върна бутилката на мъжа.
Мъжът я взе и я предложи на шофьора, който поклати глава, без да отлепя очи от пътя. Поддържаха скорост между сто и сто и двайсет. Колата леко се поклащаше. По преценка на Ричър човекът зад кормилото беше висок над метър и осемдесет, но с тесни рамене и леко прегърбен. Имаше тънък, добре обран от мъх врат и консервативна прическа. Беше се подстригвал неотдавна. Нямаше пръстени на ръцете. Ръкавите на евтината риза му бяха къси. Носеше голям часовник със сложни допълнителни циферблатчета.
Мъжът до шофьора беше по-нисък и по-пълен. Не точно дебел, въпреки че много скоро щеше да затлъстее, ако ядеше повече от един бъргър дневно. Лицето му беше гладко и розово. Косата му беше по-светла от тази на шофьора, но също като неговата беше наскоро подстригана и сресана на една страна, като на гимназист. Ризата му беше тясна в талията и широка на раменете, с дълги за него ръкави. Яката ѝ още пазеше сгъвките от фабричната опаковка и не прилепваше към шията му.
Отблизо жената изглеждаше с две-три години по-млада от спътниците си. По-скоро в началото на четирийсетте, а не в средата. Имаше лъскава, прибрана на висок кок черна коса. Беше средна на ръст и изглеждаше стройна. Нейната риза беше видимо по-малък размер, но въпреки това ѝ беше голяма. Беше хубава жена, но по някакъв строг, сериозен начин. Бледо лице, големи очи, много грим. Изглеждаше уморена и някак неспокойна. Може би ѝ беше писнало от корпоративните глупости. Което я правеше най-симпатична от тримата в очите на Ричър.
Мъжът до шофьора отново се обърна и протегна гладката си закръглена ръка.
— Между другото, казвам се Алън Кинг — рече той.
— Джак Ричър — стисна дланта му Ричър.
— Приятно ми е, мистър Ричър.
— И на мен, мистър Кинг.
— Аз съм Дон Маккуин — каза шофьорът, но без да прави опити да се здрависа.
Жената му подаде ръка — по-малка, по-бледа и по-крехка от тази на Кинг.
— Карън Делфуенсо — промълви тя.
— Приятно ми е, Карън — рече Ричър.
Пръстите ѝ останаха в шепата му малко по-дълго, отколкото той очакваше. После Маккуин рязко вдигна крак от газта и всички се люшнаха напред. Пред тях блеснаха множество стоп светлини. Приличаха на солидна стена.
Още по-напред мигаха синьо-червените лампи на няколко полицейски коли.
4
Две крачки напред, една назад. Важното беше да не се тръгне в погрешна посока.
Шериф Виктор Гудман обмисляше версията си за наличието на втора кола, в която са се прехвърлили двамата мъже. Опитваше се да бъде максимално в час с новостите в професията си. Това не беше лесно в тази глуха провинция. Преди около година беше попаднал на нещо любопитно, публикувано в приложенията на бюлетина на Министерството на вътрешната сигурност, а именно, че нощем тъмносиният цвят се улавя най-трудно от охранителните камери. Палта, шапки, автомобили и всичко останало. Когато били тъмносини, те просто се сливали с мрака. Трудни за засичане, още по-трудни за описване. Разбира се, това не означаваше, че в неговия окръг има камери за видеонаблюдение по пътищата, но той предположи, че онова, което важи за електронните очи, важи и за човешките. Нещо, което положително бе известно на мъжете, които издирваше. По всичко личеше, че става въпрос за професионалисти, а от това следваше, че резервната им кола за бягство най-вероятно е тъмносиня.
Но можеше и да не е така.
Въпросът беше какво трябва да направи той. В крайна сметка не направи нищо. Според него това беше най-добрият избор. Ако предположенията му бяха погрешни, инструкциите да се проверяват само тъмносините коли щяха да му изиграят лоша шега. По тази причина шериф Гудман остави заповедта за издирване без промяна. Търсеха се двама мъже, придвижващи се с кола.