Но въпреки това шериф Гудман ги провери. Той беше много съзнателен служител на закона. Подкара бавно на юг и огледа алеите между сградите. После обърна и потегли на север, взирайки се в празните терени, а след това отново зави на юг, за да инспектира другата страна на пътя.
Не откри нищо. Провери и пътя на изток, чак до откритото поле. Върна се обратно и се зае да оглежда алеите, задните дворове и местата за паркиране пред магазините.
И най-после го откри.
Стар пикап форд рейнджър, паркиран плътно зад железарския магазин на Гас Бантри.
Ричър сгъна подобието на карта и го пъхна в задния си джоб. После пристъпи към прозореца на офиса. Навън все още беше тъмно, но утрото беше близо.
— Ще ми отпуснеш ли една стая? — обърна се към дебелия мъж той.
Онзи не отговори.
— Аз ще ти дам пари, а ти ще ми дадеш ключ — бавно поясни Ричър. — Нали това ти е бизнесът?
Човекът се мушна зад гишето и откачи ламинирана табелка от стената. На нея с бледо мастило беше изписано едно просто изречение: Управата си запазва правото да отказва обслужване. Табелката беше покрита с миниатюрни парченца гипс, посипали се от дупката, която бе пробил куршумът.
— Хей, не ме ли чу, че разговарям с властите? — подхвърли Ричър. — Много приятелски. Аз съм от добрите.
— Не ща повече неприятности — отсече дебелият мъж.
— За тази нощ си получи порцията — увери го Ричър. — Оттук нататък ще се провежда разследване. Като нищо ще ти се наложи да настаниш десетина агенти за една седмица. Или повече и за по-дълго време. Как ти се струва това на фона на средната ти зимна посещаемост?
Онзи замълча.
— Добре, в такъв случай ще се преместим някъде другаде — въздъхна Ричър.
— Четирийсет долара.
— Двайсет.
— Трийсет.
— Не ставай алчен. Тези хора имат бюджетен лимит. Ако видят нещо, което не им харесва, като нищо ще звъннат на данъчните. Ей така, за кеф.
— Двайсет и пет.
— Дадено — кимна Ричър и извади пачка измачкани банкноти от другия си заден джоб. Отброи двайсет и пет долара — десетачка, две по пет и останалите по един.
— Предплата за една седмица — обяви дебелият мъж.
— Не прекалявай!
— Добре, за две нощувки.
Ричър прибави една двайсетачка и една петачка.
— Искам стая в средата на редицата — рече той. — Без съседи от двете страни.
— Защо?
— Защото обичам усамотението.
Дебелият мъж зарови из някакво чекмедже, от което извади месингов ключ с кожено етикетче. Върху едната му страна имаше поизтрита златна петица, а върху другата — ситно изписани инструкции.
— Ще трябва да се регистрираш — добави той.
— Защо?
— Такъв е законът в Айова.
Ричър се регистрира под името Бил Скаурън — бейзболиста, който седмици преди раждането му беше постигнал феноменален резултат за „Ню Йорк Янкис“ на Световните серии. После взе ключа от ръката на дебелия мъж и тръгна към стаята си.
Шериф Гудман набра мобилния на Джулия Соренсън и докладва, че е открил пикапа на свидетеля.
— Някакви необичайни следи?
— Не — отвърна Гудман. — Паркиран съвсем нормално зад някакъв склад, чист и спретнат като онази мазда зад бара.
— Заключен ли беше?
— Да. Честно казано, това ми се струва малко необичайно. Тук хората не заключват колите си, особено пък двайсетгодишните бракми.
— Някакви следи от собственика?
— Няма. Просто е изчезнал.
— Наоколо има ли кръчми или мотели?
— Не. Това е най-обикновена търговска ивица.
— Ще изпратя на оглед няколко криминолози.
— Скоро ще се съмне.
— Още по-добре — рече Соренсън. — Дневната светлина винаги помага.
— Друго имах предвид. Детето на Карън Делфуенсо скоро ще се събуди. Някакви новини?
— Шофьорът пак се обади. Изхвърлили са го. По това време Делфуенсо е била още жива.
— Отдавна ли е било това?
— За съжаление достатъчно отдавна, за да настъпи промяна в ситуацията.
— Значи ще трябва да кажа на дъщеря ѝ.
— Само фактите. Не казвай нищо, за което не сме сигурни. Обади се в училището и ги предупреди, че днес ще пропусне часовете. Не е зле да задържиш и детето на съседката, за да си правят компания. Тя дали работи през деня?
— Сигурно.
— Накарай я да си остане у дома. Най-добре е детето на Делфуенсо да е заобиколено от познати.
— Къде си в момента?