— Наближавам мотела, където ще се срещна с шофьора.
— Защо ще иска да се среща с теб?
— Твърди, че е невинен минувач.
— Вярваш ли му?
— Не знам.
Докато течеше този разговор, Соренсън подмина бензиностанцията на „Шел“ и навлезе в лабиринта на отклоненията вляво и вдясно, следвайки малките указателни табели с изрисувани легла върху тях. Джипиесът показваше, че мотелът се намира на петдесетина километра — разстояние, което щеше да измине за около трийсет минути при скоростта, която поддържаше. Служебната краун виктория се държеше много добре по междуселските пътища. На правите участъци Соренсън натискаше газта до дъно, а на завоите набиваше спирачки и тежката кола се поклащаше като някаква сухопътна яхта. Подобно на всички автомобили във ФБР, тя беше оборудвана със специалното окачване „Полис Интерсептор“, което не беше толкова здраво, колкото на състезателните коли в НАСКАР, но вършеше много добра работа. Разбира се, това не включваше гумите, които пищяха, свиреха и виеха по завоите. След такова каране със сигурност щеше да се нуждае от нов комплект. Железния нямаше да бъде доволен.
Ричър отключи вратата на стая № 5 и влезе. Обзавеждането беше стандартно, като във всеки мотел. Двойно легло вляво, до него скрин и вграден гардероб, врата за банята на отсрещната стена. Стаята беше облицована с изкуствена ламперия, далеч по-оранжева от всяко съществуващо в природата дърво. На пода имаше кафяв мокет, а цветът на кувертюрата на леглото беше нещо средно между двете. Нищо в това обзавеждане не намекваше за триумф на естетиката — това беше абсолютно сигурно. Но Ричър остана равнодушен просто защото нямаше намерение да използва стаята.
Запали лампата в банята и остави вратата леко открехната. После включи и лампата на нощното шкафче в далечния край на леглото и дръпна пердетата, оставяйки съвсем малък процеп. След това отново излезе на студа и заключи отвън.
Прекоси паркинга, прекоси и шосето и навлезе стотина метра навътре в нивата. Приклекна сред замръзналото стърнище, вдигна яката на шубата си и отправи поглед в посоката, от която беше дошъл. Стая № 5 имаше вид на обитавано помещение. Сякаш гостът беше вътре и просто си почиваше. През целия си живот беше оцелявал благодарение на своята предпазливост. Нямаше никакво намерение да позволи на жената със скандинавски произход да го хване по бели гащи. Възнамеряваше да остане скрит и да наблюдава, за да разбере коя е тя, какви са намеренията ѝ, води ли и други хора със себе си. Дори и при най-малкото подозрение, че си води подкрепление или специален отряд за неутрализирането му, той щеше да изчезне завинаги. Но ако се окажеше сама, може би щеше да ѝ се представи.
Може би. А може би не.
Той огледа пътя и търпеливо зачака.
34
След близо трийсет минути висене на студа Ричър видя далечните фарове и включените червено-сини лампи, приближаващи отляво. Колата приличаше на извънземен космически кораб, който се носеше бързо сред влажната мъгла призори. Три километра, помисли си той. Щеше да ги вземе за по-малко от две минути със скоростта, с която се движеше. Фаровете подскачаха леко, а червено-сините лампи мигаха зад тях. Една кола, широка и ниска, препускаща сама. Без подкрепления. Без отряд за бързо реагиране.
Дотук добре.
Светлините се приближаваха. Когато стигнаха на осемстотин метра, той разпозна колата. Краун виктория, служебна. От четиристотин метра определи цвета ѝ — тъмносин. От двеста си даде сметка, че това е същата кола, която видя преди няколко часа да фучи по междущатската магистрала на запад от Омаха. Той имаше способността да различава автомобилите по начина им на движение. За него това бяха един вид пръстови отпечатъци.
Видя как колата рязко намалява и спира под колонадата на входа. Редицата от стаи остана зад нея, също както се беше случило с Алън Кинг. Светлините за заден ход проблеснаха за миг, после лостът на скоростите беше преместен на позиция „паркиране“. Лявата врата се отвори и от нея слезе жена.
По всяка вероятност това беше специален агент на ФБР Джулия Соренсън. Скандинавката. Наистина приличаше на такава — висока, с руса коса. Носеше черни обувки, черни панталони и черно яке, под което имаше синя риза. За момент остана на място и разкърши рамене. После се наведе, измъкна от колата черна чанта с крушовидна форма и я преметна през рамо. От джоба си извади малък портфейл, който вероятно съдържаше личните ѝ документи. Заобиколи колата и се насочи към фоайето.
Докато вървеше, измъкна от кобура на хълбока си пистолет.